Скок в бъдещето с Franz Ferdinand

В първата половина на август залезите край Морската гара в Бургас имаха по-специално озвучаване. Едно от по-големите събития в рамките на Burgas Summer Live беше първото гостуване на шотландската инди рок група Franz Ferdinand у нас.

Само две години след основаването си през 2002 г. бандата от Глазгоу успява бързо да се изстреля от местната сцена до награди Mercury и Brit, както и няколко номинации за "Грами". Пет албума по-късно и след множество рокади в състава, в него продължават да присъстват основателите – вокалистът и китарист Алекс Капранос и басистът Боб Харди.

Часове преди да излезе пред бургаската публика, успяхме да седнем за бърз разговор с Алекс, с когото поговорихме за формулата на тяхното успешно дълголетие, спецификите на Глазгоу като извор на вдъхновение, как той гледа към носталгията по инди рок ерата отпреди 20 години, Джейн Бъркин и Деби Хари.

Немного групи от вашето поколение успяха да оцелеят и да се задържат по начина, по който вие успяхте да го направите. Какво допринесе за дълголетието на Franz Ferdinand?

Предполагам, че е, защото хората все още искат да слушат това, което правим. Може би това е простият отговор, а простите отговори са най-добрите. Ако го нямаше търсенето на това, което правим, тогава нямаше да имаме избор. От друга страна, има и друг простичък отговор на този въпрос: искаме да правим музика. Аз все още имам непреодолимата нужда да я създавам и изпълнявам. Смятам, че докато всичко се свежда до тези основни аспекти, значи се справяме добре.

Миналата година направихте подкаст от четири епизода, в който разказвате за историята на групата – как в началото свирите в спалните на приятелите си, докато постепенно достигате до големите сцени и награди. Какво ви липсва най-много от онези времена, когато сте свирили в спалните на приятели?

Знаете ли, онова, което е най-вълнуващо в тези конкретно времена, е, че не знаеш какво ще бъде бъдещето. Това усещане за очакване е велико. То е като да си дете и да знаеш, че ще получиш подаръци за Коледа или за рождения си ден, но не знаеш какви ще са те. Обаче знаеш, че нещо там някъде предстои. Знаехме, че правим нещо, от което се чувстваме добре и това беше вълнуващо. Но не знаехме какво ще се случи: не знаехме дали ще са само няколко концерта в Глазгоу и това ще бъде всичко, или пък след това ще отидем в Лондон и там ще свирим на няколко места и всичко ще приключи. Просто не знаеш и това усещане за очакване е много вълнуващо.

Откривате ли в Глазгоу все още онова вдъхновение, което градът ви носи в началото на Franz Ferdinand?

Да, намирам Глазгоу за вдъхновяващо място и имам много приятели там, които смятам за вдъхновяващи. За мен зависи от какъв ъгъл гледаш града. Можеш да кажеш по много клиширан начин, че градът просто е готин, но ако се опиташ да го анализираш, ще откриеш, че това е постиндустриален град с голяма концентрация на академични институции.

А това винаги създава интересна комбинация, в която имаш интелектуална и артистична активност, която е поставена срещу поведението на силно трудеща се работническа и индустриална класа. Това създава дисонанс, в който двете си влияят взаимно. В същото време има и възприемане на идеи, дискурс, в който не се страхуваш да говориш за по-големи неща, докато в същото време има и усещане за общност. Има силен ъндърграунд. А понякога имаш град като Единбург, в който има повече акцент върху високата култура и ъндърграунд културата може да страда от това, тъй като цялото внимание е насочено към високата култура. Може би затова град като Глазгоу има много по-процъфтяващ ъндърграунд. Не казвам, че Глазгоу няма своята висока култура, нито пък че Единбург няма своя ъндърграунд, просто акцентът е доста различен в двата града.

Може дори да споменем времето, въпреки че това е факт, който вбесява мнозина. В Глазгоу постоянно вали и е много студено, заради което хората не се социализират толкова и е трудно да разпуснеш. По-лесно е да намериш някое мазе и да правиш музика. Не че имаш нужда от лошо време, за да се вдъхновиш, но ти дава извинение какво да правиш през цялото това време.

В последно време се случва известна преоценка на инди рок сцената от 2000-ните години. Изпитвате ли някаква носталгия към този период, или това по-скоро е затворена страница за Вас?

По онова време не изпитвах някаква силна връзка с това, което се случва в този точно свят, честно казано. Не виждах себе си, групата ни като част от тази сцена. Ние идвахме от различен свят, от различна традиция, може би от по-естествена и не толкова токсична среда.

Например това, което The Libertines правеха в Лондон, ми се струваше като абсолютна анатема спрямо това, което ние правехме и символизирахме. Те бяха представители на нещо съвсем различно. Тогава си мислех, че не искам да правя подобна музика, че това е ужасно, че нашата е напълно различна.

А сега, 20 години по-късно, хората се връщат назад и само защото всички тези групи се появяват по сравнително едно и също време, си мислят, че са част от едно движение. Често става така, нали? Сигурен съм, че The Clash и The Sex Pistols не са се харесвали особено, но когато сега се обръщаме назад към този период, гледаме на тях като част от едно и също нещо.

Наскоро прочетох книгата на Деби Хари (Face It), както и Just Kids на Пати Смит преди няколко години. И си мислех точно това, докато ги четях. Макар да е имало много неизказано съперничество между тези два образа, тъй като според мен са гледали на себе си като две напълно различни неща, в нашето съзнание те са част от една и съща епха.

Така че, връщайки се към въпроса дали изпитвам носталгия към този период, мисля, че по един ненатоварен емоционално начин мога да погледна към него и да кажа, че това бе едно динамично време за музиката и от него се родиха много добри неща.

Лично аз обаче не изпитвам носталгия към него. Не съм особено носталгичен човек, не и в артистичен смисъл. Не искам да живея в миналото. Искам да продължавам да търся нещо ново. Скучно е да живееш отново в собственото си минало, щом вече си го изживял. Винаги обаче ме е вълнувало нечие чуждо минало, което може да бъде удивително. Затова обичам да чета неща като биографията на Деби Хари, защото разбирам какво я е превърнало в тази личност. Но що се отнася до моето собствено минало – то не ми е интересно, защото историята ми е позната.

През 2006 г. записвате песен съвместно с Джейн Бъркин, която почина наскоро. Какви са спомените Ви от тази колаборация?

Имам страхотни спомени. Видях я преди година. Съпругата ми е музикант и имаше концерт в Париж, а Джейн свиреше същата тази вечер и отидох да я слушам. Беше забележителна, изключителна. Знаех, че по това време вече боледуваше и сега след като разбрах, си помислих отново колко значима е тя.

Това, което харесвам в нея и което, смятам, я прави толкова силна, беше тази деликатност, някаква крехкост и уязвимост. Малко са артистите, които могат да поддържат това и да го проектират върху света толкова силно и дори да го надградят.

Връщайки се назад към работата с нея, тя беше страхотна. Като личност, тя също беше такава: много забавна, наистина чаровна и много общителна. Беше пълна със страхотни вицове, не беше сдържана. Шегуваше се много с пърденето на кучето си.

Изминаха пет години от последния ви албум. Можем ли да очакваме нещо ново?

Да, крайно време е, нали! Винаги внимавам с това, което издавам, затова ще кажа само това, което искам да изкарам на бял свят, а то е: много и качествено записани добри песни.