Визуалният артист The Krank тръгва по следите на нашето отсъствие

Има нещо симптоматично в начина, по който изхвърляме. Това, което обявяваме за ненужно, понякога разкрива вътрешната ни архитектура много по-точно от онова, което грижливо пазим. Боклукът не е просто отпадък, а обект на културен прочит – материя, през която можем да изследваме собствената си склонност да забравяме, че отпечатъкът от тази забрава променя пейзажа завинаги.

В началото установеният в Германия гръцки визуален артист The Krank се занимава с графити, но преместването от Атина в Берлин – два града с големи традиции в уличното изкуство – му дава нов идеен тласък. Преминава през типография, монохромна живопис и лендарт. “Вече не ставаше дума само за повърхността, върху която щях да създавам, но и за архитектурата, историята и идентичността на самото пространство”, разказва ни той. Намесите му често се появяват в изоставени пространства или диви пейзажи, не търсят бърз ефект, а оставят пространство за интерпретация.

В инсталацията от 2019 г. Traces той превръща 500 чувала за смет в изкуствено “море“ от отпадък, а във Footprint от 2022 г., проект за биеналето на о. Паксос. В 14-дневно мълчание той изкопава “белег” в земята – отпечатък от обувка, като оставя природата бавно да заличи създаденото. “Огромна човешка следа, която в крайна сметка изчезва, се превръща и в напомняне, че нашето собствено присъствие не е нито неутрално, нито вечно”, казва The Krank.

Временната лендарт инсталация The Hunt, разположена на 500 кв. м на остров Отони в Гърция. Снимки: Личен архив, The Krank, 2026.

В най-новата си работа, The Hunt, той отива още по-далеч – инсталацията е разположена на 500 кв. м. на остров Отони, най-западната точка на Гърция. Островът е смятан за географското съответствие на Огигия, вдъхновил “Одисея“ на Омир. На този бряг The Krank изобразява праисторически ловци, които са насочили копия към петролна платформа, препратка към планираните добивни дейности в региона.

Работата със захвърлено и боклука може да се разчете като начин да изрази протест, но и също така да попита докъде се простира отговорността за собствения ни отпечатък. Разговаряме с The Krank за начина, по който проектите му сближават изкуството и публичното пространство:

От Атина към Берлин

От малък бях заобиколен от различни форми на творчество. Баща ми беше музикант, а майка ми – дизайнер, така че като дете или изучавах и свирех на музикални инструменти, или рисувах. Като тийнейджър открих графитите и творческият процес придоби друга цел за мен. Нуждата от общуване срещна публичното пространство.

Учих изящни и приложни изкуства с фокус върху визуалната комуникация. По време на следването си започнах по-систематично да работя с фотографията, живописта и видеото. Вече гледах и по различен начин на локациите, които избирах за графити.

Временната лендарт инсталация The Hunt, разположена на 500 кв. м на остров Отони в Гърция. Снимки: Личен архив, The Krank, 2026.

Преместването от Атина в Берлин през 2013 г. беше ключов момент. Житейският опит от миграцията и всичко, което дойде с нея на лично и психологическо ниво, създаде нужда от по-цялостен подход. Започнах да мисля за по-широката рамка, да търся отговор на въпроса защо въобще правя това.

Решиx, че работите ми ще продължат да съществуват под името The Krank, но в центъра вече нямаше да бъде моето име, както се случваше при графитите. Щяха да бъдат моите мисли.

Срещите с хора от различни кътчета на света в Берлин ме накараха да се замисля повече за собствения си произход и какво всъщност означава да си от точно определено място. Семейството ми има корени в Мала Азия, а бабите и дядовците ми са били бежанци, така че елементите от анадолската култура винаги са ми били близки. По-късно осъзнах, че текстилът, който бях виждал като дете в дома на баба ми, започна да се появява отново в картините ми чрез шарки и символи. Долу-горе по същото време черното се превърна в доминантен цвят в работата ми, а пространствата, които избирах, бяха предимно изоставени места.

Оттогава насетне, преживяванията ми все повече започнаха да се трансформират в творби, а пространството и мястото – все повече в основен елемент от самата работа. Проектите добиха по-силно социално и политическо измерение. Искам една творба да може да промени, дори и временно, начина, по който някой възприема дадено пространство. Да предизвика емоция и да остане в паметта му.

Инсталацията Footprint, проект за биеналето в Паксос от 2022 г. Личен архив. Фотограф: Themis Boikos.

От живите разговори към живите творби

Индивидът е част от по-широка социална система – такава, която ни оформя, но в същото време е оформяна от нас. Изображение, разговор или лично преживяване могат да се превърнат в начална точка, понякога без дори да го осъзнавам в момента. Преживяното играе важна роля в практиката ми, а асоциациите ме отвеждат или към процес на проучване, или остават някъде в паметта ми, докато се появят правилните условия, за да се превърнат в творба.

Началната точка за най-новата ми работа, The Hunt (“Ловът“), беше разговор с местна жена, която живее до Йонийско море. Стана въпрос за сеизмичните проучвания за въглеводороди в морето и тя ми каза: “Когато започнаха сондажите, нощем се усещаха вибрациите; цялата ми къща се тресеше.“ Изречението остана в паметта ми, въпреки че тогава нямах представа дали или как може да се превърне в творба.

Около десет месеца по-късно, чрез творческата резиденция Ionian Lab, се озовах на Отони – малък остров само на няколко километра от района, където се провеждат проучванията за находища на въглеводороди. The Hunt в крайна сметка се роди от тази среща между паметта, мястото и обстоятелствата.

Скица – The Hunt. Снимки: Личен архив, The Krank, 2026.

Когато мястото и пейзажът оформят артиста

Не гледам на материала и мащаба като на неща, които просто придават форма. Те са част от самия замисъл. Често избирам прости, разпознаваеми материали, защото те вече носят в себе си определена употреба, памет или символично значение. Физическият процес на създаване е също толкова важен. Когато работиш в реален мащаб и в рамките на конкретно място, ти не просто изпълняваш план.

Пространството, теренът, условията и самите материали започват да влияят на решенията ти. В ателието оформяш творбата по-директно. В пейзажа много често творбата и мястото оформят и теб самия.

500 чувала за боклук като пейзаж

В Traces (“Следи“) се опитах да превърна едно абстрактно число в реален, видим мащаб: 500 чувала за боклук приблизително количеството отпадъци, произвеждани от едно домакинство за година. Когато изхвърлим нещо, то изчезва от зрителното ни поле, а с това губим и всяко усещане за количеството, което

произвеждаме. Събрани на едно място, чувалите започнаха да изглеждат като “море“ от отпадъци, изкуствен пейзаж и същевременно следа от начина, по който живеем, консумираме и изключваме от съзнанието си всичко, с което смятаме, че вече сме оставили зад себе си.

Инсталацията Traces от 2019 г. в Берлин. Снимки: Личен архив, The Krank.

Човешката намеса и преходността

Във Footprint (“Отпечатък“) преходността е част от силата на творбата. Нямах намерение да оставям постоянна следа в пейзажа, а да създам осезаемо човешко присъствие, което постепенно да ерозира и да изчезне. Така природата си връща пространството.

Човешките намеси в околната среда често се стремят към продължителност и дълготрайност. Една ефимерна творба няма нужда да се състезава с това. Тя може да съществува за известно време, да активира дадено място и след това да се оттегли.

Между праисторическия ловец и петролната платформа

При The Hunt Отони не функционираше като декор за мен, а като съществена част от самата творба. Място със силно усещане, че си на ръба, където пред теб има предимно море и хоризонт. На плажа Аспри Амос скалните образувания първоначално ме отведоха към визуален език, който напомня за праисторически скални рисунки. Оттам започнаха да се появяват фигурите на ловците, а постепенно до тях изникна и нефтената платформа до брега. Има съвсем директен повод за тези образи.

Плажът гледа към района около терминала за добив на въглеводороди “Блок 2“. Творбата беше създадена на място, което е възможно да има подобно бъдеще, въпреки че индустриалната инфраструктура все още не се вижда. Така изображението беше създадено преди възможната трансформация на пейзажа, а не след като тя вече се е случила.

Исках творбата да се превърне в повод да се погледне това място по различен начин: на първо място, през това странно съвместно съществуване на праисторически ловци и платформата, а след това да се обърнем към реалния хоризонт, който се открива. Така изображението ни среща с нещо, което все още не се вижда, но вече е започнало да влияе на това как се възприема мястото. Това междинно състояние – между настоящето и възможното бъдеще – лежи в основата на The Hunt.

Временната лендарт инсталация The Hunt, разположена на 500 кв. м на остров Отони в Гърция. Снимки: Личен архив, The Krank, 2026.

За мен този проект не приключи с премахването му от плажа. Проблемът с добива надхвърля района на самия остров, носи своите ефекти към цялото Йонийско море, и отвъд, към Елинския ров, най-дълбоката подводна долина в Средиземно море.

Обяснението < Реакцията

В една изложба зрителят влиза, като знае предварително, че ще се срещне с изкуство. В публичното пространство това не е даденост. Някой може да попадне на творбата случайно, без никаква подготовка, и първата му реакция да бъде любопитство или дискомфорт. Или дори съвсем погрешно разчитане. Тази непосредственост е важна, защото показва дали творбата може да функционира, преди изобщо да бъде обяснена.

В последния ден на The Hunt няколко посетители първоначално ме попитаха дали черният материал, с който са изобразени елементите, може да навреди на плажа. Но когато се преместихме заедно към скалите и погледнахме назад от по-голямо разстояние, разговорът се измести от материала на плажа към морето и икономическите интереси в района. Така на практика се доказа как творбата може да пренасочи фокуса от самата намеса към по-големия проблем.

Инсталацията Footprint, проект за биеналето в Паксос от 2022 г. Личен архив. Фотограф: Themis Boikos.

Оптимистичен сценарий за бъдещето

Бих искал да видя един по-справедлив свят, с по-малко неравенства и повече наблягане върху качеството на живот, отколкото върху непрекъснатото потребление и растеж. Свят с повече уважение към хората, местата и околната среда, повече пространство за диалог и по-малка нужда да се мери всичко през икономическата му стойност. За мен това вече би било добро бъдеще.

Още за работата на The Krank – на @the.krank