Емил Христов е урбанист и авантюрист, който обича природата и се влюбва в градовете, заради което е избрал да изследва света и да гледа на пространството през призмата на градското планиране и дизайн. Следва урбанизъм в България и в Дания и от този смесен опит се убеждава в един от основните принципи на специалността съобразяването с местния контекст. Той е твърд застъпник на идеята за компактния, 15-минутен град, който принадлежи на хората, а не на колите, като за него хармонията между човека и природата не пречи на икономическия прогрес, за което обаче са нужни ДАННИ. Като бивш служител на ОП “Софияплан“, настоящ експерт доброволец в “Екипа на София“ и член на Съюза на урбанистите (СУБ), изследовател в Института ГЕЙТ на тема дигитални двойници на градовете, той вярва, че в момента София има реален шанс да започне да прави чудеса с потенциала си.
“В България е прието, че архитектът е панацеята на всичко“, а урбанизмът, като материя и наука, е непознат, въпреки че трябва да бъде част от всяка общинска структура или архитектурна корпорация. “Основното в урбанизма е да умееш да видиш системите в градската среда и техните взаимовръзки. Най-опасното е да започнеш просто да чертаеш или да поставяш къщички, без да разбираш какви са ефектите от това“, обяснява още той и казва, че не на последно място, урбанистът трябва да работи в екип от експерти. “И сам урбанистът е урбанист“ е невалидно и неустойчиво твърдение.“

Добри практики, ако ги има
Според Емил участието на обществото във вземането на големи и важни решения за града е ценно. В същото време отбелязва, че т.нар. антропоцентричен подход, независимо въвличащ или не гражданите, е всъщност много опасна посока, в която немалко градове са вървели. “Основните три стълба, между които трябва да се лавира и балансира, а именно икономика, околна среда и хора, са еднакво важни. Един от тях да не работи, градът няма как да прогресира, предоставяйки високо качество на живот.“
За разлика от много други дейности, при урбанизма много често видимият резултат от дадено действие може да се види няколко години, понякога дори десетилетия по-късно. Неслучайно има краткосрочни, средносрочни и дългосрочни визии и планове, обяснява Емил. “Това е както добре, така и много трудно за комуникиране и разяснение. Хората искат да видят още утре, дори сега конкретна промяна. Затова и цялостната комуникация с гражданите е много важна. Има обаче проекти, при които мнението на хората не бива да тежи повече от експертизата на специалистите.“ Според него в момента общината се страхува от гражданите, защото те са агресивно и негативно настроени. Това се дължи не само на лошото (или никакво) изпълнение на проекти, но и защото с тях се комуникира не по логичен начин, а просто механично, заради административното задължение да се правят (бутафорни) обществени обсъждания.
Докато следва в Дания, му е по-лесно да забележи добрите практики. За съжаление се затруднява да посочи такива от нашата столица, макар да следи процесите през последните поне 20 години. “Запазването и модернизирането на трамвайните трасета, подмяната на подвижния състав са всъщност добри примери, макар и при тях да има много недомислици.” Фактът, че управлението тук се хвали с метрото, далеч не решава градските проблеми, дори само що се отнася до мобилността. Притеснителен според него е и продължаващият дисбаланс между Северна и Южна София и периферните села и градове. Също и бързото и недобре обмислено обновяване на детските градини и училища, като единственото изключение и пример за подражание е завършеното разширение на “Лозичка“ в “Лозенец“.

Най-бързите и безболезнени промени, които според него София може да си позволи на този етап, са редизайн на уличното пространство като стесняване на платна, изграждане на острови, повдигнати пешеходни пътеки и кръстовища, шикани и други неравности; адаптирането на всички съществуващи велоалеи спрямо наредбата; фокусирана работа върху междублоковите пространства и малките градинки; засаждането и поддръжката на зелената система, без да задълбаваме в сложните процеси на тази сфера. Това са все промени, които са възможни в рамките на една-две години и ще имат незабавен положителен ефект, смята той.
Пешеходен град
В по-дългосрочен план идеите за града, които могат да бъдат оценени едно поколение по-късно, са промяната на Общия устройствен план, работата със зелената система, мерки и политики в посока устойчива мобилност.
А какво пречи на София да бъде пешеходен град? “Нищо. Градът е достатъчно компактен и с такива характеристики, но тук пак се връщаме на човешкия фактор и най-вече навика. Потънали сме в класическата американо-автомобилна истерия, където автомобилът е на върха на пирамидата и нищо в града не може да се случи без него.“ Той дава за пример Амстердам, градът в топ 3 на велосипеди на глава от населението, който е бил заринат от автомобили през 70-те и началото на 80-те години. Имало е отпор, но са намерили начин да се справят, за да могат днес да са пример за устойчива мобилност и качествена градска среда.

Притеснява го и хаосът с частната собственост. “Комбинацията от наследената реституция в реални граници плюс бездействието за последните 30 години прави намесата и реализацията на редица стратегически проекти изключително трудна.“ Друга важна крачка трябва да е изготвянето на първата стратегия за жилищна политика в града, за каквато се говори, без да се действа, от началото на 90-те години. “Имаме масово неаргументирано строителство, независимо че демографската динамика е вече отрицателна, а в града има над 1/3, или около 200 хиляди празни жилища. Фокусът трябва да падне върху масово обновяване, а не масово строителство.“
Създаването на нов адекватен Общ устройствен план може да бъде голям успех и позитив за града, но в същото време да засегне редица интереси, които в контекста на нашата държава могат да стигнат до незнайни екстремности, допълва Емил.
“Въпреки това съм оптимист. Понякога може би наивен оптимист, но предпочитам да мисля в тази посока и по този начин.“ Ето защо може много обстойно и подробно да опише представата си за София след 10 години, като във визията му тя е по-зелена и с поддържани междублокови пространства, с повече компости и общински и граждански разсадници, модернизирана система за боклук, реновиран градски транспорт, по-малко коли, места за всички деца в общинските детски градини, обновени читалища, преустроени стари емблематични индустриални сгради като Захарна фабрика, реновирани минерални бани, ски зони, екопътеки, без хаотично презастрояване, особено в южните квартали. След 30 или 50 години пък нещата стават още по-розови и не включват футуристични сгради, летящи коли и екрани навсякъде, а непрекъсната мрежа от зелени пространства, реки като линейни паркове и частните автомобили са тотално демоде и се ползват само за извън града, енергията е 100% възобновяема, а дивите животни съжителстват с гражданите.

Слоган на настоящето и бъдещето
Накрая обръщаме разговора в слогани. Първата част от настоящия “Расте, но не старее“ го притеснява. Според Емил онова, което откроява столицата от много други градове, е зеленината. Но ако трябва да избере актуално мото на града, което да отразява сегашната действителност, би се спрял на “Град на рейсърите“, “Градът, който бяга от планината“ и “Бетонираната земя“. Вместо това обаче му се иска в бъдеще до името София по-скоро да стои нещо като “Зелена и красива“, “Място и уют за всеки“, “Природният град за хората“, “Град на реки, планини и щастливи жители“, “Място за игра от всички възрасти“ или дори “Устойчива силициева долина“.