Симеон Гайтанджиев се спуска в градските подземия от ученик, но като фотограф избира да ги пресъздава художествено, вместо просто да ги документира
Симеон Гайтанджиев се стреми чрез работата си да показва на хората една страна от живота, която те не са виждали и за която дори не са си помисляли. “Неща, които могат да подминат на улицата и за тях са нещо запълващо в полезрението”, казва той. Това не означава, че се е отказал от портретите и пейзажите, но сам признава, че повече го влече по-експерименталната фотография. И по-точно ъндърграундът. В буквалното му значение.
Видимо изражение на предпочитанията му е неговата дипломна изложба “Ърбекс” от миналата година. Тя беше показана във “Фотосинтезис”, а закриването ѝ беше дни преди първото извънредно положение да даде пауза на съществуването ни. В “Ърбекс” Гайтанджиев заснема изоставени сгради, подземия и съоръжения, чието настояще минава под знака на разрухата. Принтовете са черно-бели и са отпечатани на ръка от самия него чрез техниката на гумомасления печат, при която комбинацията от маслена боя и релефна акварелна хартия не само придава на изображенията специфичен драматизъм, но и прави невъзможно изкарването на два идентични принта. Защо решава да се спре на тези пространства? На този въпрос не е трудно да се отговори: свързан е с тях още от ученическите си години.
Фотограф: Симеон Гайтанджиев / Бункерът под кв. "Лагера" в София
С неговия най-добър приятел се запалват да ходят по изоставени бомбоубежища в Южния парк. Любопитството им става все по-голямо и по-голямо и те разширяват периметъра, издирвайки подобни места из цяла София. “Понякога снимахме, но това беше още преди да се занимавам по-сериозно с фотография”, обяснява той.
Когато започва да учи фотография в НАТФИЗ, прехвърля фокуса на работата си от чистото документиране на “съвременни руини” върху предаването на атмосферата, която цари в тях. По негови наблюдения бункерите, за съжаление, няма накъде да деградират повече. “Повечето са съвсем ошушкани и всичко метално е взето за вторични суровини. Дори 400-килограмови бронирани врати ги няма. Което е жалко, защото по света с подобни неща правят впечатляващи работи като галерии и пр.”
Фотограф: Симеон Гайтанджиев / Бившето зенитно поделение на възвишението "Три Уши"
Гайтанджиев с усмивка си спомня как при проникване в бункер в Лозенец един по-смел и екстремен човек се втурва да се катери по 30-40 метрови тръби във въздушен тунел, при което... попада в мазе със зимнина.
През годините хобито му го среща с най-различни градски легенди. Като например мълвата, че тунелите в Южен парк стигат до президентството. “Това са пълни глупости”, отсича младият фотограф. “Идеята на всички бункери е, че винаги се намират под естествен хълм.” Обаче най-нелепият мит, който е чувал, е, че под Стара планина се намира тунел, датиращ от древността или изкопан по времето на соца. Гайтанджиев си спомня с усмивка и за статия, в която се твърди, че под София съществува цял подземен свят, защото клошари живеят в тунелите. Митове – колкото искаш.
Фотограф: Симеон Гайтанджиев / Бункерът под кв. "Лагера" в София
И все пак какво е “ърбекс”? В общи линии това е самосиндикално (и понякога леко екстремно) изследване на постройки, които са дело на хората и са по-скоро в различна степен на упадък, отколкото в цветущо състояние. “Фотографията е част от ърбън експлорейшъна, но не винаги. Така хората преоткриват изоставените сгради. Мнозина го правят за усещането да отидат на едно напълно пусто и спокойно място, а при други водеща е по-скоро тръпката да влязат там, където е забранено. Може би всеки по някакъв начин обича да нарушава правилата”, обяснява Гайтанджиев. “Идеята е всичко да е по-скрито от хорския поглед, защото често са ни гонили, като сме влизали в подземия и други места.” Това е и една от причините за липсата на по-хомогенизирана международна ърбекс общност, въпреки че тази култура вече е навлязла в популярната култура, например чрез документалния минисериал URBEX – Enter At Your Own Risk, в който съвременните “изследователи” разказват от първо лице за мотивациите и перипетиите си.
Фотограф: Симеон Гайтанджиев / Бившето зенитно поделение на възвишението "Три Уши"
През времето любителите на подземните съоръжения в България поддържат групи в социалните мрежи. Гайтанджиев дори е модератор на една от първите такива, но днес се радва, че тя е била закрита. Впечатленията му са, че целта на повечето хора е била по-скоро да представят пространствата пред други заинтересовани и да се поразходят вътре, отколкото наистина да изследват. “Останалите организираха общи сбирки от по 10-15 души, в които да влизат заедно, но това бяха редки случаи. Пикът на тази група, в която имаше страшно много хора, беше до 2014-2015 г. После я закриха, но и без това всичко беше започнало да поспира малко по малко, след като някои от по-активните членове напуснаха страната”, добавя Гайтанджиев. Подобен развой на събитията е логичен и тъй като 90% от хората в нея са били в тийнейджърските си години.
Фотограф: Симеон Гайтанджиев / Бункерът под кв. "Лагера" в София
За Гайтанджиев фотографията е възможност изоставените сгради да станат по-видими и да бъдат предприети действия по тяхното опазване. Той избира да създава видимост с художествени средства и избира фотографски процес на над един век, който създава дефекти в изображението. Това перфектно се допълва с дефектите на подземията и създава впечатляващ ефект, а текстурата сякаш оживява, понеже при гумомасления печат се работи с релефна акварелна хартия. “Но реших да снимам цифрово, защото в повечето от тези места липсва каквато и да е светлина и филмът технически по-скоро нямаше да се справи толкова добре, колкото дигиталната техника”, разказва Гайтанджиев. Характерно за неговите фотографии е и усещането за човешко присъствие. “Искам да представям как в тези места още има някакъв дух. Донякъде всеки силует, който съм сложил в тези снимки, е витаещ дух, който представя миналото.”
Повече на: www.instagram.com/s_gaitandjiev
Изкусният наблюдател, който разказва истории на най-универсалния език – визуалния
За отличието “Букър” на Георги Господинов и Анджела Родел, значението на литературните награди и какво означава да си писател в България – и в света
Габриела Манова е част от литературна резиденция в Норич, където работи по превода на българска съвременна поезия на английски