Фотограф с повишено любопитство към езика, така се описва “детето на 80-те” Марица Колчева. И неслучайно – в биографията ѝ основно място заема диалогът между образите и думите. Завършва бакалавърска степен Кинознание от НАТФИЗ и магистърска степен Фотография от Кралската академия за изкуства, Холандия. Присъства активно в културната среда в България като поет в продължение на повече от десет години, затвори страховете и фобиите си в стихосбирките “Стратегии за дълбоко дишане” и “.ластици” и избяга зад обектива. Междувременно с Десислав Лилков отвориха “Ластици” – първата галерия за фотография в България, която просъществува няколко години, започвайки живота си в столицата и завършвайки го с паралелно съществуване в София и в Пловдив. После отпътува за Нидерландия, където не спира да се развива като фотограф.
ОТ ПОЕТИКАТА НА ДУМИТЕ КЪМ ТАЗИ НА ФОТОГРАФИЯТА
Между тях не е имало съревнование. Аз съм визуален човек, до голяма степен предопределено от детството ми и родителите ми, които са художници. Езикът винаги ме е вълнувал, имам особена чувствителност към думите. Развих специална любов към поезията в тийнейджърските си години, нищо не се е променило оттогава, но писането никога не е била силната ми страна. Винаги съм се интересувала от визуална култура, завърших кинознание, защото обучението по фотография в България не отговаряше на нуждите и представите ми за такова. Теорията на визуалната култура е нещо, което дълбоко ме интригува. Щастлива съм, че учих кино, може би най-влиятелната форма на изкуство, но в същото време фотографията – така както и поезията – е тази, която оставя най-широко пространство за въображението, за интерпретация.
СЕВЕРНИ ПЪТЕКИ
В Холандия ме отведе съвпадане на лична клаустрофобия и професионален интерес. Изключително подходящо място за развитие за човек с интереси във визуалните изкуства и култура, за артист. Приятелите ми са тук, луксът да експериментирам в изкуството по начина, който намирам за верен, също. Беше естествена стъпка, а в съвсем личен план беше моят житейски проект от години, всъщност дори отложен във времето малко повече, отколкото трябва.
ЛЮБИМИ ПРОЕКТИ И ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ЗБИГНЕВ ХЕРБЕРТ И ФОТОГРАФИЯТА
Моите любими проекти са винаги тези, които предстои да осъществя. Преди малко повече от година се оказах във Варшава със задачата да заснема фотографски проект в рамките на десет дни. Търсех своята лична връзка с мястото, на което съм, което чувствам толкова близко без обяснима, „обективна“ причина. Тази връзка идваше от литературното ми семейство, от моята любов към полската култура, към полската поезия – и в частност, поезията на Херберт. Запитах се как мога да правя с изображенията това, което той прави с думите? Как бих могла да заимствам неговия метод за дисекция на минало, настояще, бъдеще в поезията и да го използвам като метод в моята фотография? В оптиката, през която гледам на града, през която преживявам Полша? Бях там точно преди изборите, много важни избори в онзи момент. Херберт винаги е бил политически ангажиран поет. Особено емоционален момент за мен – да преживея в образи държава, която чувствам особено близка, защото ни сродява литературата, културата, „силата на вкуса“ – това много отчетливо и много специфично родителство, което имаше предвид и Георги Господинов в „Силата на езика“ (татко Елиът и баба Емили). Всеки може да си служи с езика, така както абсолютно всеки може да снима. Въпросът е как мислим фотографията, как мислим думите, как ги организираме, какъв смисъл избираме да им придадем, какво значение.
ПОСЛЕДНИЯТ НЕЗАСНЕТ КАДЪР
Вратата на Министерство на отбраната в Хага. От съображения за сигурност не е разрешено да се снима. Присъединих се също така към една онлайн сесия за рисуване – вечерен акт с Ричар и Рут, възрастна двойка модели от Великобритания. Не обичам и не умея да рисувам добре, но беше безкрайно удоволствие за мен да следвам движенията им без камера, с движенията на молив върху хартията, с усилието на паметта и въображението ми. В крайна сметка фотографията в голяма степен е в процеса преди натискането на спусъка на камерата.
ГАЛЕРИЯ "ЛАСТИЦИ"
Галерия „Ластици“ беше моят личен опит за промяна на средата. Първото пространство в България, посветено изцяло на документална и художествена фотография. Благодарение на неизчерпаемия ентусиазъм и енергията на моя партньор в живота и в работата по онова време, Десислав, успях да събера сили и мотивация да направя нещо, за което бях мечтала от години, но не се осмелявах. В същото време и двамата бяхме ужасно млади, по някакъв начин наивни, идеалистични, неподготвени. Различни в разбиранията си. Костваше ни огромен материален и психически ресурс. Иска ми се да вярвам, че за 4-5 години от съществуването си в София, а после успоредно и Пловдив (заедно с Любомир Атанасов), сме успели поне мъничко да допринесем за подобряване на отношението и разбирането за фотография в България.
ФОТОГРАФИЯТА – ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ
Фотографията се променя технологично и концептуално. Да, става по-флуидна, по-смела и уверена да прекрачва в други изкуства, размиват се границите между отделните изкуства, но в крайна сметка изразните ѝ средства не се променят особено. Променя се начинът, по който консумираме изображения. И тук става интересно за мен! Как технологичният напредък променя това, което обществото прави с образите, тяхното производство, употреба, разпространение, възприятие и приемане? Фотографията притежава огромен потенциал за влияние, затова и визуалната култура е толкова важна.
ПОГЛЕД НАПРЕД
В последните месеци интензивно организирам симпозиум за фотография и визуална култура - Undisciplining photography, който предстои през пролетта в Nederlands Fotomuseum в Ротердам. Заедно с колегите ми в това начинание успоредно подготваме подкаст, онлайн платформа, книга, поредица от последващи лекции и изложби, които да превърнат т.нар. симпозиум в нещо повече от еднократно събитие, в жив организъм, платформа за визуална култура. Куратор съм и на малка изложба в Nederlands Fotomuseum, планирана през май. Обмислям съвместен проект заедно с моя артистичен колектив тук, в Холандия – група изключително талантливи млади фотографи, всички с преподавателска практика. Иска ми се да създадем образователна инициатива в България, да видим дали и как ще се получи. Засега сме в много начален етап. С две думи, опитвам се да съчетавам личните си фотографски проекти с интереса си към теория на фотографията и визуалната култура.
Повече за работата на Марица Колчева на instagram.com/mari.kolcheva