Владислав Христов и непосилната лекота на хайку

Владислав Христов е авторът, с когото свързваме най-големите успехи на страната в хайку поезията.

Преди две години, в конкуренция с над 1500 души, той спечели японската награда Basho-an на името на хайку майстора Мацуо Башо, която се връчва от посветения на него музей в Токио. През тази пък беше отличен с второ място на конкурса European Kukai.

Христов, също така журналист и фотограф, е автор на няколко книги с поезия, а развитието му в жанра на хайкуто може да проследите най-добре като прочетете “Комореби“ от 2019 г., изд. "Ерго" (така се нарича на японски слънчевата светлина, която преминава през листата на дърветата). Той е автор и на книгата “Основи на хайку” (2022, изд. “Агата-А”).

Роден в Шумен, живял предимно в София, сега е в Пловдив, а през март в рамките на “Пловдив чете” той проведе и литературно ателие за писане на хайку с ученици. Ето какво още ни споделя той:

Първият стих

В студентските си години, някъде в края на 90-те, попаднах на романа на Керуак ”Бродягите на дхарма”. Главните герои се опитваха да водят дзен живот, да осмислят заобикалящата реалност по един неурбанизиран начин. Освен всичко, те пишеха и хайку. Запленен от тази идея, четях всичко свързано с дзен философията, минах през Дайсецу Судзуки, Доген, Лао Дзъ, все повече се обърквах, но в същото време, едно усещане се загнезди у мен. Усещането, че съм на правилния път.

При хайку количеството винаги е за сметка на качеството

С времето започнах все по-малко да мисля, все повече да усещам. Така дойде моментът, в който стигнах до Башо, Бусон и Иса – трите стълба на хайку. Техните текстове промениха из основи възприятията ми за света. От читател, реших да направя голямата и пълна с много неизвестни крачка на пишещия човек.

Първите ми хайку опити бяха наивни и далече от добрите образци. След като натрупах известно количество текстове се престраших да ги покажа на Петър Чухов, които ми даде много полезна обратна връзка. Най-вече трябваше да повиша автоцензурата си, да не наричам всяко написано от мен тристишие – хайку. Малко по малко, започнах да се ориентирам в материята.

После дойде срещата ми с покойната вече Мая Любенова (1956-2016), една от големите майсторки на хайку. Тя ми помогна много да шлифовам стила си, да бъда критичен, да търся нови пътища за излизане от клишетата и заучените фрази, да бъда хем себе си, хем да бъда винаги променящ се. Тайната на дългия творчески живот се крие именно в експеримента, в способността на пишещия да руши рамките на канона и на собствените си разбирания що е то хайку.

Правилата на играта

На японски хайку означава игра, игра на стихове. Лекотата трябва да се усеща във всеки момент, има ли напрежение при написване или четене, значи сме се провалили. И най-важното за тази поезия е да има ”аха момент”, моментното просветление. Ако го няма, написаното си остава обикновено тристишие. Масаока Шиши, още в самото начало на XX век, освобождава тази поезия от догмите за наличието на сезонна дума „киго” и спазването на формата от 5-7-5 срички. Така хайку стига до извъняпонския свят без утежняващите го условности.

Нов начин на общуване

През 90-те и след това хайку става все по-популярно у нас. Последните години българското хайку е във възход, а майсторите ни, или т.н. хайджини, са едни от най-добре представящите се в международните конкурси и издания. Световното хайку общество постоянно се разраства, вероятно повече от един милион души пишат хайку или сродните му форми. Това е някаква пандемия в добрия смисъл на думата! Общуване и обмяна на идеи между големи групи от хора със сходно разбиране за живота и света.

Това е много социално активна поезия, чудесни образци се родиха по време на коронавирус изолацията, а сега се раждат, продиктувани от случващото се в Украйна. Това, че формата е кратка и може да се споделя в социалните мрежи като статус, води до бърз читателски отклик.

Защо писането в жанра e измамно лесно

Изразът „Какво е искал да каже авторът” не съществува при хайку. Авторът нищо не е искал да каже, а читателят нищо не е искал да разбере. Липсата на каквито и да е очаквания от двете страни е много важно за разчитането на едно хайку. Единствено, когато сме с чисти от очаквания сетива, нещата се получават и носят добавена стойност.

Започва осъзнаването, че хайку не разказва и не показва, не назовава, то дава само кодове, врати към по-големите подсмисли, до които читателят сам трябва да стигне. Разбира се, ако е подготвен за това. Писането изглежда измамно лесно: в момента, в който си помислите това, вече сте стъпили накриво и сте извън света на тази поезия.

Всяко хайку може да бъде

интерпретирано по много начини. То е като маса, на която всеки читател донася някакво ястие, накратко каквото сложиш на масата, това ще ядеш. Лично мен то ме научи да бъда наблюдателен към заобикалящата ме среда, окото на фотограф винаги ми е помагало при писането. Хайку се ражда в обикновения живот, то не е нещо извън него. Стремежът ми към опростяване и неподправеност при изразяване се е превърнало в моя същност и извън писането на хайку. С хайку се живее като с любим човек, не мога да си представя моето оцеляване без писане на такава поезия.

Как ще ги стигнем японците

Япония продължава да е тера инкогнита за нас. В същото време от светоусещането ѝ можем да вземем немалко полезни и смислени неща, за съжаление все по-трудно приложими в забързания ни живот. Много ценя минималистичността на японския дизайн, в градската среда и бита. Като се започне от архитектурата и се стигне до керамиката и домакинските съдове. Съчетанието на финеса и функционалността с висшата естетика на опростяването. Винаги съм бил фен на гениалната фраза „Малкото е повече”.

…

урок по биология

човеците коленичат

пред една мравка

…

едно дете вдига ръка

за да я улови

песен на славей

…

мъгливо утро

чайка гони

своя собствен крясък