Споменът за Занзибар полепва по теб, както полепват жегата на Стоун таун, финият бял пясък на Мичамви Кае и влагата на мангровите гори, достъпни само при висок прилив. Занзибар е едновременно място на контрасти и на хармония – на сухи и влажни сезони, на села с полусрутени колиби без ток или вода и all inclusive комплекси, на много бедни местни и на богати туристи, но и на истински бавното време, на живеенето с природата и големия тюркоазен океан, който ти дава всичко, когато ти е нужно малко. Занзибар е Африка и не съвсем. Tам може да си мзунгу, чужденец, дори когато говориш суахили, но и да си от своите, без да обелваш дума, стига да те усетят като свой. Тогава те канят като приятел в къщата си, на лодката си, в училището си. Tогава виждаш и истинския Занзибар.
Там щастието е от малките неща: Oт смеха на хлапетата, които тичат след даладала-та - местните маршрутки трета употреба; от ярките цветове на кангите, които жените обличат; от разбиращите усмивки, които получаваш, когато за пореден път разказваш за снега и за зимата на хора, които никога не са виждали сняг; от детските пръсти, които неизбежно ще се заровят в изрусената ти коса с любопитството на откривател на далечен свят.
Части от Занзибар са направо превзети от европейци. Условията за кайтсърфинг и скубадайвинг са перфектни, а от няколко години в Паже има и българско кайтсърф училище и все повече български туристи. На има-няма половин час е и Мичамви Кае, където са някои от най-красивите плажове на острова и единственото място, предлагащо гледка с изгрев и залез над океана. Там е и Kae Funk, най-известният плажен бар наоколо. За да усетиш истинския Занзибар обаче, трябва да мръднеш встрани от първа линия и популярните курорти, от това което си мислиш, че знаеш предварително за острова и историята му, за султани, колониални режими, за робските пазари, за затворническия остров, за туристическите маршрути и фермите за подправки, че даже и за Фреди Меркюри, който е най-известното му рекламно лице.
Истинският Занзибар е в прашните улици, по които децата стигат до училище. Той е в самото училище, където винаги си добре дошъл и те посрещат под големия баобаб. Има го и в разбитите селски колиби, където ще те поканят и без да те познават. В историите за многократни неуспешни опити за бягство в Италия, които ще чуеш от някои рибари, когато последните туристи от делфинския тур вече ги няма. Най-доброто място за наблюдаване на делфини впрочем е Кизимкази - малко село на южния бряг на Занзибар, където обикновено туристите се изсипват от микробусите си сутрин на плажа и си тръгват следобед след полудневната екскурзия. А Кизимкази заслужава повече време, защото е място извън времето. Повече време заслужават и плажовете му, и тайните му магически места, и историите за вуду и духове, живописните пейзажи, мангровата гора, но най-вече хората му. И защото: „Тук е раят! Липсва само истинско пармиджано!“, както казва моята домакиня - италианката Джени, която вече шест години все забравя да си тръгне.
снимки: Емил Христов