Желанието за по-добър град: между архитектурата, природата и културните войни

Защо градовете ни изглеждат така, както изглеждат? Какви истории се крият зад улиците, фасадите, парковете? Как се е оформила цялата тази шарена еклектика от стилове и пространства? Какво е ценното и какво – проблемното? Как можем да имаме по-добър град? Това са част от големите въпроси, които вълнуват обществото. В търсене на техните отговори и в най-различни лични и колективни битки за града преминаха последните няколко години от живота ми, както и този на много мои познати архитекти, урбанисти, дизайнери, културни мениджъри, артисти и разнообразни съмишленици, които продължават да вярват, че могат да променят качеството на средата, която обитаваме. Докъде стигнахме?

“Цариградско шосе“, спирката на хотел “Плиска“, 1974 г. Фотограф: Панайот Бърнев, “Български визуален архив“

Огледало на обществото

Ако човек има очите да я разчете, градската среда разказва за цялото общество – за неговите успехи и провали, ценности, страхове и амбиции. Да тълкуваш града означава до голяма степен да тълкуваш самото общество. Градът е и архив на собствената ни история – в него различни епохи, политически режими и представи за добър живот се наслагват една върху друга и съществуват едновременно, а много често и в противоречие.

Ако искаме да мислим за по-добър град, първо трябва да познаваме града такъв, какъвто е. Градската среда е необятна от големите инфраструктурни проекти и знаковите сгради и комплекси до малката пейка и детската площадка пред блока.

Почти невъзможно е тя да бъде разказана и разбрана в нейната цялост, а още по-малко един текст може да обхване всички нейни измерения. Затова нека погледнем през призмата на няколко големи тенденции, които наблюдаваме у нас през последните години.

Градската среда никога не е неутрална

Историята на градовете у нас е история на постоянно наслояване, но и на постоянно заличаване и отричане на миналото. След Освобождението много сгради от Османския период са унищожени и върху тази основа започват да се наслагват новите идеи за европеизация на България – за много от големите градове са изработени устройствени планове от чуждестранни архитекти, следващи водещите европейски тенденции на времето.

Джамията “Баня Баши“, 1970 г. Фотограф: Панайот Бърнев, “Български визуален архив“. Дарител: Милена Николова

В този период стилистиката на сградите се изменя от привнесените неостилове и еклектиката към ранния модернизъм, повлиян от Баухаус, който влиза у нас между двете войни.

След 1944 г. у нас навлизат сталинистката архитектура и новите представи за социалистическия град, който от своя страна отрича и частично заличава архитектурата на Третата българска държава. Само няколко години по-късно, през 50-те, следвоенният модернизъм се превръща във водещото архитектурно течение. Именно тогава се изгражда голяма част от градската среда, която познаваме днес – площади, обществени пространства, жилищни комплекси и обществени сгради. След 1989 г. това наследство, което до голяма степен дефинира средата, в която живеем, често започва да бъде възприемано като неудобно, нежелано и проблематично.

В поредното отричане на миналото започват новите десетилетия на хаотично строителство, непоследователни регулации и частни интереси, чиито последствия продължаваме да усещаме и днес.

Така българският град се превръща в резултат от поредица политически проекти. Всяка власт се стреми да остави собствен отпечатък върху пространството и често се опитва да заличи следите на предходната. Затова градската среда никога не е неутрална. Тя е поле, в което се опитваме да създаваме по-добри условия за живот, но и място на памет, идентичност и политически конфликти, заради които често губим от поглед самия разговор за качеството на средата.

“Цариградско шосе“, 1974 г. Фотограф: Панайот Бърнев. “Български визуален архив“. Дарител: Милена Николова

Културни разминавания и липса на послания

В продължение на десетилетия Паметникът на Съветската армия в София беше една от основните сцени на тази битка у нас. Според Георги Мърхов, архитект и изследовател на архитектурното наследство: “Докато текат идеологическите спорове, около паметника се появяваха артистични намеси, граждански акции и различни форми на културна съпротива, които се опитваха постепенно да променят начина, по който мястото се възприема и използва.” Пространството беше активирано както от скейтърската култура, която го обитаваше ежедневно, така и от артистични интервенции, сред които най-запомняща се остава акцията на Destructive Creation – ”В крак с времето”. През 2023 г. конфликтът, подновен в контекста на войната в Украйна, споровете около “съветския“ прочит на историята и идеологическите битки в този момент, беше привидно решен с премахването на фигурите от постамента му. Много въпроси останаха неизяснени.

”Най-големият проблем около премахването на фигурите е липсата на послание. Институциите оправдават действията си с решение, взето преди повече от 30 години, сякаш времето е спряло и нищо не се е променило. По този начин отказват да отговорят на въпроса какво е значението на това пространство днес, както и на интервенциите по него. Опит за символно отхвърляне на руското влияние или липса на ясна позиция?” казва Мърхов.

София през 70-те години на XX век. Фотограф: Панайот Бърнев. “Български визуален архив“. Дарител: Милена Николова

Спорът за символа изцяло измести разговора за самото парково пространство, едно от малкото в централната част на града, за неговата роля, за хората, които го използват, и за възможностите то да бъде развивано като активна част от градската среда. След премахването на фигурите то на практика беше извадено от употреба, без ясна визия какво следва. В желанието си един символен конфликт да бъде разрешен, качеството на градското пространство и нуждите на хората, които го обитават, останаха на заден план. Според Мърхов: ”Пространството беше извадено от употреба не толкова заради премахването на скулптурите, а заради загражденията. Атракционите в парка обаче показват, че хората го искат като част от града си. И въпреки че от години насам се обсъжда идеята за архитектурен конкурс за мястото, такъв все още няма.”

Показателно е, че и през миналия месец ”София Прайд” се проведе в Княжеската градина, а празният постамент остана фон на събитието. В това има известна ирония – място, създадено да утвърждава една идеология, продължава да служи като сцена за съвсем различни форми на гражданска видимост и активизъм, както често се случва с подобни символи.

Борисовата градина, 1965 г. Фотограф: Панайот Бърнев. “Български визуален архив“. Дарител: Милена Николова

За нуждата от природа в града

Градината около монумента, преди пространство на памет, е и природа в града. Тя възниква като такава още с един от първите градоустройствени планове на столицата. За повечето хора тя е преди всичко именно природа в града и е естествена част от всекидневието им. Ако битката за миналото преминава най-вече през паметниците, то битката за бъдещето обикновено се води около екологията или градската природа.

Не е случайно, че голяма част от гражданските конфликти през последните застрояването на зелени пространства. Ако човек погледне новините, почти всяка седмица ще открие пореден спор около междублокова градинка, парк или свободен градски терен. Защото природата е ключова част от качеството на живот и една от каузите, зад които гражданското общество е винаги готово да застане.

Не е случайно и че едни от най-обсъжданите теми в София през последните години са свързани с подобни пространства - новият линеен парк ”Зелен ринг”, обживяването на районите около Сточна гара, по което работят от организацията ”Градоскоп”, новият Подробен устройствен план на Борисовата градина.

“Цариградско шосе“, 1974 г. Фотограф: Панайот Бърнев. “Български визуален архив“. Дарител: Милена Николова

Според журналистката Анина Сантова, автор на бюлетина ”Софийски репортер”, спорът около Борисовата градина в крайна сметка се свежда до въпроса за доверието. ”Общината пропусна повече от 15 години, в които можеше да започне да придобива частните имоти. Днес ситуацията е между безвремието и риска – от една страна, хората се страхуват от бъдещо застрояване, а от друга – трудно вярват, че обещаното отчуждаване ще бъде реално изпълнено. Това недоверие към Общината не е случайно, а е натрупвано с години. Тя трябваше много по-ясно да покаже, че разполага с цялостен механизъм за всички частни имоти.”

Подобна е ситуацията и при много други зелени пространства в столицата. Големите идеи за паркове и зелени връзки периодично се връщат в обществения разговор, но рядко напускат полето на намеренията, а в града за последните 30 години е изграден един-единствен нов парк - “Възраждане” в “Зона Б5”. Причината обикновено е една и съща – частни имоти, разположени на територията, и липсата на ясна политика за тяхното придобиване. Така институциите твърде често не успяват да защитят обществения пред частния интерес, а градът остава заложник на това противоречие.

София през 70-те години на XX век. Фотограф: Панайот Бърнев. “Български визуален архив“. Дарител: Милена Николова

Фестивалите като пристан

Въпреки че обществената чувствителност непрекъснато расте, у нас продължава да доминира усещането, че градовете са сериозно увредени: презастрояване, недостиг на зелени пространства, липса на достъпна среда и неработещи публични пространства. Реалните подобрения обаче често изглеждат недостатъчни.

Точно в този контекст преди няколко години у нас се появи новата вълна от градски фестивали. Чрез временни намеси и различни активности те се опитват да покажат потенциала на пренебрегвани пространства и да насърчат бъдещи инвестиции в тях. Гергана Илиева от фондация ”Колектива”, организатор на фестивала “Реките на София“, обобщава тази логика така: ”Най-важното за нас е да покажем на Общината и бизнесите, че хората имат желание да обитават тези пространства.” Според нея седемгодишният им опит в тази сфера е спомогнал темата за реките в София да навлезе в общественото съзнание и да прикани към решаването на сериозните проблеми: “През 2024 г. бяха почистени над 100 преливника, наскоро успяхме да изготвим и меморандум към Общината за подобряване състоянието на софийските реки, но още очакваме реакция за премахване на незаконните зауствания.”

Повечето фестивали у нас се реализират с частни средства, спонсори и доброволен труд. Те успяват да обживяват пространства и да покажат потенциала им, но рядко водят до трайна промяна. Така подобни инициативи постепенно се превръщат в своеобразен последен пристан на желанието за по-добър град доказателство, че обществена енергия съществува, но тя трудно се превръща в дългосрочни проекти. Добра стъпка в полето на реките е предстоящият конкурс за ”Парк река Владайска“, все още в начален етап.

Фестивализацията на градската среда, въпреки че все по-често попада в полето на консуматорството и рядко води до мащабни и трайни промени, остава белег на желанието за по-добър град.

София през 60-те години на XX век. Фотограф: Панайот Бърнев. “Български визуален архив“. Дарител: Милена Николова

Между активизма и бездействието

В шумотевицата от оплаквания и привидния консенсус, че всички тези проблеми съществуват, обаче почти никое от притесненията ни не намира реален отзвук и градът все не става по-добро място за живеене. Проекти и конкурси за обществени пространства липсват, а когато се появят, често стават жертва на безкрайна критика, която понякога е обоснована, но най-често е породена от дълбокото недоверие към институциите. Оказва се, че живеем в постоянен кръговрат, в който се надигаме срещу всяка несправедливост, но рядко достигаме до ефективни решения.

Едно нещо е сигурно – желанието за по-добър град става все по-силно. През последните две десетилетия се появиха десетки граждански организации, професионални общности, неформални колективи и активисти, които по различен начин се опитват да подобрят средата, която обитаваме.

Проектът System Error / System Opportunity, който беше представен в Барселона в края на юни месец от XYZ - младежка организация към Съюза на архитектите в България, събира историите на близо 30 организации, работили у нас през последните двадесет години по различни каузи, свързани с градската среда. Самото съществуване на подобен проект е доказателство, че зад привидната безнадеждност стои цяла екосистема от хора, които продължават да мислят, изследват, критикуват и да предлагат решения. Проблемът сякаш никога не е бил в липсата на идеи, експертиза или гражданска енергия.

По-трудният въпрос е защо всичко това рядко успява да се материализира в реална промяна на средата. Тъкмо в това напрежение между обществения и частния интерес, между гражданската инициатива и институционалното бездействие се води голямата битка за по-добър град.