Звукът на Истанбул се променя

Допреди петнадесетина години непрекъснато пътувах до Истанбул – на джаз фестивали, за концерти на любими музиканти (и от Турция, но и от цял свят), за нови струни за саз (тогава в България не се намираха много) или просто за разходка из музикалните магазини или на гости на приятели...

И особено след излизането на документалния филм Crossing The Bridge на Фатих Акин. Направих серии радиоинтервюта с музиканти, участвали в този филм: с “Баба Зула“ вече се познавахме от “София филм фест“, но специално се разходих до студиото на

Ричард Хамър, американския саксофонист от Orient Expressions (който ме запозна с музиката на Bulutsuzluk Özlemi). Ходих и до радиото на DJ Yakuza, срещнах Мурат от Siya Siyabend, докато свиреше на улицата и после го слушах в тогавашния Babylon в кв. “Бейолу“ като гост в Wax Poetic на Илхан Ершахин. С Replikas пихме бира “Ефес” в тогавашния център на ъндърграунд рока, вече несъществуващия клуб Peyote. Тогава, тъкмо сдобил се с добър минидисков рекордер и вдъхновен от албума A Walk Through The Bazaar на ембиънт композитора и китарист Ердем Хелваджиолу, непрекъснато кръстосвах “Истиклял“ и записвах звуците на тази тъй оживена улица, и след това подлагах тези дълги записи под гласа си, когато разказвах за Истанбул и музиката му по радиото.

Годините се изтъркаляха. Без време си отиде Мехмет Улу през 2013 г., един от големите музикални просветители на нашето време, приживе организатор на легендарния “Акбанк Джаз“, до смъртта му най-мащабният и добре куриран джаз фестивал на Балканите, продуцент на множество съвременни турски музикални артисти и групи от името на компанията си Pozitif и лейбъла Doublemoon.

По онова време вече сериозно се усещаше натискът на режима на Ердоган (помните протестите от Гези парк), а след лятото на 2016 г. някак и на мен ми се отщя да ходя, поне докато политически нещата не се променят. В един момент това не беше същата страна, в която през 2004 г. бях на концерт на Дживан Хаджо (“кюрдският Джон Ленън“, ако трябва да обясним) пред сигурно над 25 000 души в спортната арена “Абди Ипекчи“, вече също несъществуваща.

Не можем да мислим съвременната турска музика извън естествения (но често подтискан отгоре) мултикултурализъм на тези земи. Както и не можем да разглеждаме турската музикална сцена в това число и тъй модерния на Запад в наши дни турски психеделик рок – като явление, несвързано със социалните и политически проблеми и времето. То е като да свириш “афробийт“ технично, но неубедително, защото си взел само ритъма и орнаментиката, а не знаеш нищо за средата, в която Фела Кути е живял и създавал.

Музикантите, които избрах да ви представя, имат различен творчески, жанров и биографичен профил, но са достатъчно дълго на сцената, за да познават и предишната епоха, и днешната. И са носители на точно онзи свободен дух и размах, който ни дава увереност, че „все пак тя се върти“ – не само истанбулската музика, а музиката въобще в тия нерадостни години в глобален план.

Космополитът Илхан Ершахин

Илхан Ершахин е хем свой, хем гражданин на света – наполовина турчин, наполовина швед, отраснал в Стокхолм и живеещ в Ню Йорк от началото на 90-те. Саксофонист, продуцент, издател, откривател на нови имена и ниши, визионер, създател на общности, гуру.

Ершахин прави за света на джаза и за музикалната сцена в глобален план нещо много сходно с това, което направи Шабака Хътчингс (свирил у нас с The Comet is Coming и Sons of Kemet) през изминалото десетилетие... само че 20 години преди Шабака. Той е неразривно свързан с турската сцена още от ранните си години – като водещ на джем сешъните на двата най-големи международни джаз фестивала в Истанбул в продължение на четири поредни години от 1996 г., импровизирайки след полунощ заедно с титани като Дейв Дъглас, Джон Зорн, Маркъс Милър, Сам Ривърс, Рой Харгроув и други.

Сред множеството му групи на три континента, основно в Ню Йорк, Истанбул, Сао Пауло и Рио де Жанейро, в които през годините срещаме като постоянни членове или специални гости музиканти като Кени Уолесен (барабанист на Electric Masada, Sex Mob, Бил Фризел и Том Уейтс), Еди Хендерсън, Джеси Мърфи (басист на Brazilian Girls), Ерик Трюфа, Нилс Петер Молвар, Ибрахим Маалуф, Греъм Хейнс, Арто Тунчбояджиян, Нора Джоунс, Бебел Жилберто, Мауро Рефоско, Дейвид Бърн, тази, която днес е най-силно фокусирана върху турския градски саунд, е квартетът Ilhan Erşahin’s Istanbul Sessions (или само Istanbul Sesssions).

Другата му формация, която изследва турските корени със средствата на съвременния джаз, е Ilhan Erşahin's Wonderland (с участието на Хюсню Шенлендириджи, кларинетиста на Taksim Trio). Албумът Istanbul (част от трилогия, отново на три континента) на групата Wax Poetic на Ершахин пък е моментна снимка на алтернативната клубна и електро-джаз сцена на града от средата на по-миналото десетилетие. Добра отправна точка към навлизането в материята и разбирането на процесите на формирането на тази сцена в ново и най-ново време.

Снимка: MYP Magazine

Kim Ki O – Who is s/he anyway?

Синтпоп дуо, за което чухме за първи път около 2008 г., когато първият им албум En а z iki, en fazla sekiz (“Най-малко две, най-много осем“) от 2007 г. беше преиздаден от хърватския ъндърграунд лейбъл Slušaj najglasnije. Името на групата е въпрос, зададен на турски, а не корейско име. В онези години, далеч преди появата на She Past Away, това беше като че ли първата турска група в този жанр, която чухме. Оттогава двете момичета – Екин Санач (синтове) и Берна Гьол (баскитара) имат още пет албума, като последният им засега, Zan (2017), с цялата интроспективност и поетична иносказателност за музикалния език на дуото, е едно от най-политически критичните произведения от онези години. А те не са толкова далеч и съвсем не толкова различни от 2025 г., когато политическата система продължава да е все същата – ориентирана към изтриване на индивидуалните идентичности.

В интервю за германското онлайн издание MYP Magazine, Берна признава, че не се чувства особено комфортно те двете да бъдат наричани непрекъснато “жени-артисти“, добавяйки: “само “артисти“ е напълно достатъчно“. По своя тих, но настойчив начин Kim Ki O застават срещу системата на патриархата, фокусират песните си върху проблемите на жените, транс хората и небинарните в консервативното общество, в което живеят. Част от “недвидимия ъндърграунд“, те имат и свободата да го правят, като засега остават извън полезрението на цензурата. През януари 2025 г. Kim Ki O се завърнаха на сцената със сингъла If They Come for You, вдъхновен от поезията на Фатима Асгар.

Ayyuka и бъдещето на турския психеделик рок

И тук има елемент на тихо първопроходничество, или поне на едновременност. Ако за Илхан Ершахин казахме, че е предшественик на Шабака, а за Кim Ki O, че се появяват години преди She Past Away, за Ayyuka можем да твърдим (поне частично), че откриват звук, много подобен на този на Khruangbin или малко преди световната слава да споходи последните.

Ayyuka са по-стара група – заедно са от 25 години, но Khruangbinо-звучащите им пиеси са по-скоро от последното десетилетие. В началото са много повече в традицията на класическия турски психеделик, пост-пънка и алтернативния рок, като през годините постигат идеалния синтез между всички тези традиции, към които можем да добавим и инди-джаз, и афробийт, и класически сърф-рок. Често използвана формулировка за стила им е “Орхан Генджебай среща Дик Дейл“, а много от емблематичните си пиеси (включително двете с нигерийския саксофонист Орландо Джулиъс в албума им Sömestr от 2015 г.) тримата, понякога и четирима с китариста Ахмет Кул, създават въз основата на дълги джемове.

Днес музикантите са пръснати из цяла Европа, отново следствие от промяната на средата, както може да предположим. Барабанистът Алиджан Тезер, който в миналото е бил част и от групата на Гайе су Акьол, е в Берлин, басистът Алтан Себюктекин – в Стокхолм, а китаристът Йозгюр Йълмаз – в Муула, на турската ривиера. Те продължават да създават музика заедно от разстояние, а понякога да правят и турнета. Последното такова, в края на май, мина и през София. Дали са се отдалечили от турския психеделик и дали са преминали неусетно към малко по-глобален психеделик – на тези въпроси еднозначен отговор няма как да има. Самите те твърдят, че знаят все по-малко за истанбулската сцена, която, както всяко нещо, се променя – за добро или за лошо. Но че носят мощта и автентичността на едно близо 30-годишно приятелство в музиката си, това е абсолютно сигурно. Както е и сигурно, че като отиде на техен концерт, човек ще чуе именно Ayyuka, a не просто “една турска психеделик рок група“.