За деца Към рубрика

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА РАДОСТИНА В СВЕТА НА МОТОВЕТЕ



Радостина Николова отдавна ни беше привлякла вниманието като интересен автор, но някак бяхме пропуснали, че тя сама публикува книгите си. Когато разбрахме, че е самиздат, веднага й се обадихме, за да я разпитаме как се справя и защо не е избрала по-лесния път - да работи с издателство. 

Коя е Радостина и кои са мотовете?
Радостина е майката на мотовете. Въпреки че не съм им вдъхнала живот по толкова драматичен начин, както Денерис Таргариен на нейните дракони, все пак са си моите деца и ги обичам. Като изключим този факт, често ме намират за лъчезарна и общителна, а пък аз напук се възприемам по-скоро за интроверт. Мога да прекарвам неограничено количество време сама без това да ми натежи или да ме натъжи. Затова години наред се чувствах комфортно в корпоративна среда, където постигах своите малки победи, а цифрите в екселските таблици вяло ме аплодираха. Когато мотовете се намесиха, натвориха голяма бъркотия. Но такива са те – грам не търпят рутината. Започнаха да ми шепнат в ухото колко неща пропускам и запалиха фитила на въображението ми. Ама лесно им е на тях – живеят стотици години и имат колкото време искат за проби и грешки. От толкова мърморене ухото ми взе, че позеленя, като в стихотворението на Джани Родари „Un uomo maturo con un orecchio acerbo”. И ето ме - един „зрял господин с едно неузряло ухо“, с което се старая да чувам всички онези неща, за които повечето възрастни оглушават. Освен  горда майка на 17 863 (не)видими пръцкащи добродушни същества от мотски произход съм майка и на едно добродушно, но инатливо 3-годишно същество от женски пол. Появиха се по едно и също време и добре се допълват.

 

В какви приключения те вкарва писането на детска литература? 

Едновременно се смалих и пораснах. Събудих детето, което беше позадрямало в мен, позволих си да изляза от матрицата и взех решението да преобърна живота си. Продадохме семейното си жилище, напуснах работа и се преместихме далеч от града, където вечер се чува само как реката си бърбори разпалено с щурци и жаби. Пътувам много повече от преди, за да се срещам с деца, и съответно „опознах родината, за да я обикна“. Просто спрях да мисля само за това как да емигрирам. Твърде много неща не харесвам в България, но пък природата й ти спира дъха.


Разкажи ни за книгите си.

Мотовете са по-самонадеяни, едва са се научили да стъпват, а вече искат да тичат. Когато ги погледна, ми се иска да им се усмихна и да им нащипя бузите. Напоследък се отнасям към тях малко със снизхождение, както повечето хора гледат на бебетата. Откривам страшно много неща, които към днешна дата бих променила у начина, по който съм ги поднесла на читателя. Еленът Вундаба от „Моите красиви рога“ е детето, което опознава света с ококорени очи без да крие почудата, радостта или разочарованието си от него. Той се учи как да порасне, осланяйки се единствено на импулсивност в решенията си и безкраен оптимизъм. Тези двете, мисля, е наследил от мен. Все пак и на него съм му майка.


Какво беше началото на пътя и къде се намираш сега? 

Началото на пътя беше смешно. Не помня дори как ми хрумна, че историята за мотовете може да излезе извън пределите на къщичката ни. Тя всъщност трябваше да бъде единствено за ушите на съпруга ми Андрей, тъй като без него те нямаше да се появат: „Сотове – Мотове“ римува веднъж и ето каква стана тя. Сигурно просто не обичам да оставям нещата наполовина. Затова, когато написах текста, исках да ги видя и нарисувани. Като ги видях нарисувани, исках да ги видя на хартия и така нататък. После доста дълго се лутах на един кръстопът, но в крайна сметка главата ми се избистри. И ето ме – почти 5 години по-късно, съвсем доволна, че съм хванала черния път, който ми посочи сърцето, а не прясно-асфалтирания, по който ме тласкаше разума.


Чухме, че сама издаваш книгите си. Защо избра този път? Какви са неговите плюсове и негови минуси?

Мисля, че той ме избра от самото начало. С издателството, с което опитах тогава, нещо не се спогодихме за условията. Все пак те направиха нещо много ценно – харесаха мотовете и ми дадоха нужната увереност. Винаги ще съм им благодарна за това. А тъй като така или иначе вече бях инвестирала немалко в илюстрации, реших да продължа докрай. Вложихме всичките си спестявания в печат и реклама. Това не е еднолично решение. През цялото време съм имала подкрепата на съпруга си. Плюсовете са, че и успехите, и провалите са си изцяло моя отговорност. Работя здраво, но това ми се отплаща. Пътувам много и се срещам с много деца.

Не харесвам това, че губя ужасно много време и нерви в бюрокращина – предпечат, висене по печатници, избор на хартия, фактури, сметки, договори. Това е ценно време, което предпочитам да използвам, за да пиша, но пък, преминавайки през процеса „от-до“, мога да съм сигурна, че крайният „продукт“ – ужасно е да го нарека така, но от тази гледна точка е точно това – ще изглежда по начина, по който съм си го представяла аз, а няма да е компромис. Основен минус на самоиздаването в България е, че на независимите писатели се гледа с известно недоверие, сякаш нещата, които правят, не са достатъчно добри, за да ги вземе под крилото си издателство. За мен това е личен избор, а не безизходица.

Кои са любимите ти детски книги? 

Уау, ами те са толкова много. Няма как просто да изброя всички. Хайде, ще ги разделя на две – като малко и като пораснало дете, защото не се припокриват на 100%.

Любимите ми книги от детството са „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен „Барбароните“ oт Анет Тизон и Талас Тейлър, „Азбука на вежливостта“ на Людмила Василиева-Гангнус, „Приказки от цял свят“ на Николай Райнов, чиито илюстрации обожавах, защото от тях ме побиваха тръпки, „Пук и Чук“ на Тюрбьорн Егнер, „Маншон, Полуобвка и Мъхеста брада“ на Ено Рауд.

Някои от тях чета сега на дъщеря си и не всички са ми любими към днешна дата, но към всяка една изпитвам особен сантимент.

От позицията на пораснало дете към списъка добавям „Вафлено сърце“ на Мария Пар, „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол, „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт, „Матилда“ на Роалд Дал, „Мая, кралицата на голямата река“ на Ева Ибътсън, “Отровни думи” на Майте Каранса и кажи-речи всичко на Рут Краус. Тези първи си пробиха път, но има и още напират да изскочат. О, и „Пиано от картон“ на Анета Дучева. Мисля обаче да не продължавам с българските автори, защото съвсем ще проточа отговора.

А кои са любимите ти книги за пораснали?

Те също много се менят през годините. Дълги години любим автор ми беше Ричард Бах, а „Илюзии“ е книгата, която съм препрочитала най-много пъти в различни етапи от живота си. Иначе „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри, „Железният светилник“ на Димитър Талев, „Писателят в семейството“ на Грегоар Делакур, „Брит-Мари беше тук“ на Фредрик Бакман, „Книгата на всички неща“ на Хюс Кайер. Имам особен афинитет към английската литература на XIX и XX век, но „Орландо“ на Вирджиния Улф ми е любима най-вече заради мащаба на историята зад написването й.


Какво обича да ти казва детето в теб? 

Никога да не се взимам твърде насериозно и повече да се забавлявам. В крайна сметка един път се живее.

 

Какво научи от децата?

Да бъда спонтанна, да не слагам спирачки на фантазията си и да не се срамувам.


Разкажи ни любимата си история... 

На едно гостуване при деца от втори клас, те ми подариха огромен плакат с ръчно апликирана коледна елха. Всяка играчка беше мотче, което децата сами бяха нарисували и кръстили. Пожелаха ми да избера някое от тях и да го вкарам в следваща част от поредицата. Така се появи хълцащата принцеса Магу. Иначе всяка среща с деца носи такъв емоционален заряд, че после имам чувството, че се нося по въздуха. Нямам обяснение какво правят с мен.


Каква е най-голямата ти мечта?

Всяко дете да има детство. И тук не става дума само за децата, които поради тъжни обстоятелства са лишени от грижа, любов, образование, средства, храна и прочие. Става дума и за онези деца, които съзнателно търсят начин да избягат от детството си, преследвайки пошли модели на поведение и псевдоценности. Тъжното е, че докато това е индивидуална мечта, победите биха били малки. За да се случи нещо градивно, това трябва да се превърне в колективна цел на цялото ни общество.

Какъв е животът на фрийлансъра? Какви са трудностите, пред които се изправяш? Кои са твоите победи? 

Динамичен, интересен, предизвикателен. Трудностите, пред които се изправям, са най-вече чисто финансови. Но те са абсолютно преодолими на фона на свободата. Възможността да разполагам с времето си, да работя с ритъма, който ми харесва, и да правя това, което обичам, е незаменима. Аз съм направила своя избор и съответно нося пълна отговорност за действията си. Така че всяко решение, всеки нов текст, всяка нова книга, нова среща или познанство за мен е малка победа.



 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н