Литература Към рубрика

ДЕСИ БЕЛЧЕВА

Деси Белчева е художник-фотограф-учител-мечтател. Завършва магистратура по Педагогика на масовата и хдожествената комуникация в Софийския университет. Има зад гърба си един заснет хорър филм и мечтае да се занимава с кино. Цялото си свободно време отделя на „Диагоналите на София”, чийто създател е всъщност. Мечтае Диагоналите да се превърне в общност, която да споделя, поддържа и гради културата на София. Понякога пише от нуждата да запази спомен или идея. Илюстратор е на разказите от “В машината за спомени” на Георги А. Николов.
 
 
ТАНЦЪТ НА УЛИЦА "ОБОРИЩЕ"
 
Защо обичам този град толкова много? Защо ли? Заради фасадите и шумовете му, заради миризмите и светлините му, заради неговите хора. Да, ние му принадлежим. Но най-много го обичам заради случките, ситуациите, моментите, които са по-кратки от единствен удар на сърцето, по-кратки от въздишка на свещи, слънчева усмивка или свенлив поглед - еднократни, единствени. Обичам го.
 
Краят на лятото настъпваше, а загорелите лица и рамене се завръщаха от дълго-месечни скитосвания по къмпинги, върхове, чужди и познати плажове. Вените на града започнаха да се пробуждат, центърът започна да диша. Улицата беше „Оборище”, а събитието подобаващо за края на летния сезон. Сергии бяха наредени от двете страни на улицата. Ръчно-изработени бижута, ухайни храни, пъстри дрехи и аксесоари, ласкави питиета прегръщаха тротоарите. Таланти всякакви и множество усмивки. Хората разхождаха своите кучета и деца по любимата дишаща улица и опитваха от всичко. Стар суинг звучеше от една част, латино танци се вихреха в друга, китари галеха слуха в трета. Избор, емоция, забавления, страст. Всички танцуваха, дори тези, които седяха по бордюрите и жадно отпиваха от своите бутилки Club mate. На тях погледите им танцуваха по хората, по роклите, по слънцата, обхождащи тази жива улица. Колелата криволичеха, а танцуващи и пеещи младежи привличаха вниманието на всеки. Тълпата чувстваше заедно с игривите двойки, всички дишаха в един ритъм. 
 
Залезът започна да гали слънчевите очила на забавляващите се. Шишетата се допиваха бавно, кучешкият лай заглъхна и остана да звучи нежният суинг. Седях на бордюра срещу пулта на DJ-я и бях потънала в музиката и движенията на светлината. Бях поела голяма доза емоция през деня и имах нужда от няколко минути самота в главата си. Гледах минувачите, но не ги виждах, само продължавах да ги усещам. Бях магнит за чужди чувства. Може би това ме накара да вдигна поглед точно в онзи момент и да видя сцената пред себе си. Сред разотиващите се усмивки навлезе една възрастна двойка. Жената бе в инвалидна количка и недъгът й бе видим. Мъжът буташе бавно количката и говореше на нещо във въздуха. Спря количката точно пред пулта и я стопира. С любеща мъжка сила той пое жена си и я повдигна от нейния затвор на колела. Прегърна я силно и се заклатушка в ритъма на музиката. Гледах ги с отворена уста, не мигах, не дишах, не мърдах. Страх ме беше да не пропусна миг от случващото се. Двойката се завъртя така, че аз успях да видя лицето на възрастната жена. То бе изцяло променено. Огромна прелестна усмивка се топеше по бузите й. Очите й, влажни, блестяха с щастие. Ръцете й висяха на врата на мъжа й, неспособни да го обгърнат, но от тях струеше светлина, която попиваше кожата му, въздуха, музиката, красотата на момента. 
 
Танцът ме опияни. Сякаш бях лудо влюбена и залезът рисуваше пламналите ми черти. Сякаш всички мускули в тялото ми усещаха музиката и живота, бушуващ във възрастната двойка. За част от секундата реших да се огледам, да проверя сънувам ли, хората около мен дали виждаха това, което и аз. Никой не забавяше крачка, никой не вдигаше поглед. Дори самият DJ бе забол нос в монитора на лаптопа си и не виждаше любовта, случваща се на метър от него. 
 
Ако тялото ми ме слушаш в този момент, щях да скоча и да изкрещя в ушите на всички да гледат и да почувстват това, което аз виждах и аз чувствах, магията, която се случваше там, на улица „Оборище”. Това беше един от онези моменти, в които знаех, че мигът се е усмихнал точно на мен и аз изпитвам нещо, което знам, че другите никога няма да изпитат. Погледнах двойката отново и успях да пророня една тежка въздишка. С нея се търкулна и първата сълза. 
 
Танцът бе кратък за жалост. Кратък като всичко. Мъжът положи съвсем нежно жена си обратно в количката. Подреди крайниците й, като сувенири на старата секция, и бавно потегли по опразнилата се улица. Останалите хора не можеха да бъдат по-вглъбени в собственото си съществуване. Опитах се да им се ядосам. Опитах се да се натъжа заради слепотата им. Можех обаче само да се усмихвам и да плача. Сълзите прогаряха лицето ми и се стичаха в кривата ми усмивка. 
 
Седях на тротоара, хилех се на звездите и плачех - дали от щастие, или от самота и до ден днешен не мога да разбера, но успях да заключя в чекмеджетата на сърцето си този кадър - танцът на улица „Оборище”, който запали усмивката и любовта на една болна възрастна жена и съживи усмивката и любовта в едно самотно загубено момиче. Градът ми направи подарък, там на тротоара на улица „Оборище”. Защо обичам този град толкова много? Защо ли? Заради фасадите и шумовете му, заради миризмите и светлините му, заради неговите хора. Да, ние му принадлежим. Но най-много го обичам заради случките, ситуациите, моментите, които са по-кратки от единствен удар на сърцето, по-кратки от въздишка на свещи, слънчева усмивка или свенлив поглед - еднократни, единствени. Обичам го.
 
Краят на лятото настъпваше, а загорелите лица и рамене се завръщаха от дълго-месечни скитосвания по къмпинги, върхове, чужди и познати плажове. Вените на града започнаха да се пробуждат, центърът започна да диша. Улицата беше „Оборище”, а събитието подобаващо за края на летния сезон. Сергии бяха наредени от двете страни на улицата. Ръчно-изработени бижута, ухайни храни, пъстри дрехи и аксесоари, ласкави питиета прегръщаха тротоарите. Таланти всякакви и множество усмивки. Хората разхождаха своите кучета и деца по любимата дишаща улица и опитваха от всичко. Стар суинг звучеше от една част, латино танци се вихреха в друга, китари галеха слуха в трета. Избор, емоция, забавления, страст. Всички танцуваха, дори тези, които седяха по бордюрите и жадно отпиваха от своите бутилки Club mate. На тях погледите им танцуваха по хората, по роклите, по слънцата, обхождащи тази жива улица. Колелата криволичеха, а танцуващи и пеещи младежи привличаха вниманието на всеки. Тълпата чувстваше заедно с игривите двойки, всички дишаха в един ритъм. 
 
Залезът започна да гали слънчевите очила на забавляващите се. Шишетата се допиваха бавно, кучешкият лай заглъхна и остана да звучи нежният суинг. Седях на бордюра срещу пулта на DJ-я и бях потънала в музиката и движенията на светлината. Бях поела голяма доза емоция през деня и имах нужда от няколко минути самота в главата си. Гледах минувачите, но не ги виждах, само продължавах да ги усещам. Бях магнит за чужди чувства. Може би това ме накара да вдигна поглед точно в онзи момент и да видя сцената пред себе си. Сред разотиващите се усмивки навлезе една възрастна двойка. Жената бе в инвалидна количка и недъгът й бе видим. Мъжът буташе бавно количката и говореше на нещо във въздуха. Спря количката точно пред пулта и я стопира. С любеща мъжка сила той пое жена си и я повдигна от нейния затвор на колела. Прегърна я силно и се заклатушка в ритъма на музиката. Гледах ги с отворена уста, не мигах, не дишах, не мърдах. Страх ме беше да не пропусна миг от случващото се. Двойката се завъртя така, че аз успях да видя лицето на възрастната жена. То бе изцяло променено. Огромна прелестна усмивка се топеше по бузите й. Очите й, влажни, блестяха с щастие. Ръцете й висяха на врата на мъжа й, неспособни да го обгърнат, но от тях струеше светлина, която попиваше кожата му, въздуха, музиката, красотата на момента. 
 
Танцът ме опияни. Сякаш бях лудо влюбена и залезът рисуваше пламналите ми черти. Сякаш всички мускули в тялото ми усещаха музиката и живота, бушуващ във възрастната двойка. За част от секундата реших да се огледам, да проверя сънувам ли, хората около мен дали виждаха това, което и аз. Никой не забавяше крачка, никой не вдигаше поглед. Дори самият DJ бе забол нос в монитора на лаптопа си и не виждаше любовта, случваща се на метър от него. 
 
Ако тялото ми ме слушаш в този момент, щях да скоча и да изкрещя в ушите на всички да гледат и да почувстват това, което аз виждах и аз чувствах, магията, която се случваше там, на улица „Оборище”. Това беше един от онези моменти, в които знаех, че мигът се е усмихнал точно на мен и аз изпитвам нещо, което знам, че другите никога няма да изпитат. Погледнах двойката отново и успях да пророня една тежка въздишка. С нея се търкулна и първата сълза. 
 
Танцът бе кратък за жалост. Кратък като всичко. Мъжът положи съвсем нежно жена си обратно в количката. Подреди крайниците й, като сувенири на старата секция, и бавно потегли по опразнилата се улица. Останалите хора не можеха да бъдат по-вглъбени в собственото си съществуване. Опитах се да им се ядосам. Опитах се да се натъжа заради слепотата им. Можех обаче само да се усмихвам и да плача. Сълзите прогаряха лицето ми и се стичаха в кривата ми усмивка. 
 
Седях на тротоара, хилех се на звездите и плачех - дали от щастие, или от самота и до ден днешен не мога да разбера, но успях да заключя в чекмеджетата на сърцето си този кадър - танцът на улица „Оборище”, който запали усмивката и любовта на една болна възрастна жена и съживи усмивката и любовта в едно самотно загубено момиче. Градът ми направи подарък, там на тротоара на улица „Оборище”.

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н