Литература Към рубрика

ИВАЙЛО ДОБРЕВ

Ивайло Добрев е роден през 1983 г. в Русе. Публикува стихове в Литературен вестник, Dictum, Кръстопът, Litclub - Литературен клуб, Public-Republic и др. Автор е на поетичните книги „Жозефин” (2008), "Тихотворения" (2013) и "Птица в ключалката" (2014). Носител на трета награда от поетичния конкурс по случай 130 години от рождението на Сирак Скитник и 40 години от първата емисия на Радио Благоевград (2013). 
 
СТ. Д. 

 Пазач нощна смяна на строителен обект, Ст.Д. използваше дните за железни обходи, в които размисляше върху прочетеното нощем. Статии за задгробен живот, стъпвания на луната, енциклопедии за почти всичко, торсионни полета, самодиви, за вредата от използването на хавлиени кърпи, за новите вируси, за старите души, и всички онези неща, които така пълнеха главата му, че Ст.Д. се превърна постепенно именно в онова, което чете. Привиждаха му се същества, чуваше странни почуквания, спря да използва хавлиени кърпи и лежейки във фургона нощем, преписваше на свещ най-важното от прочетеното с ясното съзнание, че тези записки ще послужат на сина му, ще го предпазят и обогатят. Изпращаше му ги под формата на писма. Колкото повече Ст.Д. приемаше прочетеното за истина, толкова повече тази истина образуваше невидима стена между него и света, която с течение на времето се прояви, очерта строги граници и стана за него напълно реална и видима, запечата го и той се чувстваше все по-комфортно с нея. Място на невидими заплахи, на свръхестествени знамения, които вижда само той, и разбира се, още само няколко човека. Нарочи света за безпощаден, студен и зъл, хората за глупави и злобни, а от себе си направи истукан на болката, чувствителността, и мъченичеството. Шепнеше на ухо, издаваше просветителски тайни, избухваше в яростен гняв, ако само за миг усетеше, че някой иска да го подведе, а в повечето случаи този някой бяха най-близките му хора, които опитваха да го измъкнат някак от истинното блато, което си беше създал. Ст.Д. не приемаше съвети, смяташе ги за пряка нападка срещу знанието му за човешката природа, за подронване на неговия авторитет, който като кльощав пес обикаляше тъмните ъгли на душицата му и лаеше срещу онези, които дръзваха да открехнат леко вратата, за да влезе малко дневна светлина и свеж въздух. Заедно с това той страдаше от много болести, лекуваше ги с магията на антибиотика, или с целебната сила на болкоуспокояващи, въпреки че знаеше древни методи за лечение чрез прана и хвощ. Ст.Д. държеше на болестите си както млад мансарден поет държи на гълъбите и стигмите си. Едните хранеше със сух хляб, а другите показваше на шашнатите от куража му лелки. Така умът му съвсем помръкна. Ст.Д. започна подготвителни работа покрай погребението си, като беше написал на цяла страница от какви неща ще се нуждае на оня свят, с молба към сина му да ги сложи непременно в ковчега; гребенчета, огледалца, самобръсначка, два химикала, молив и така нататък, като го закле да изпълни стриктно заръките му. Инак душата на Ст.Д. нямало да намери покой никога и затова щяло да бъде виновно синчето.
 
Ст.Д. толкова много обичаше образа си на нещастник, че ако сега слезеше ангел и го бутнеше в рая, а ангелите най-често това правят - пълнят рая с нещастници, то Ст.Д. щеше да го прокълне, и да обяви, че никъде не би отишъл против волята си, и че няма по-отвратително място от това. За радост то не се случи, и Ст.Д. продължи спокойно да измисля, и съчинява следващото си нещастие, или да разпространява нещастията сполетели някой друг.
 
И тъй като не хранеше симпатии към никого, Ст.Д. винаги имаше пари за студена бира. Слабостта му към жените го доведе дотам, докъдето се довеждат мъртъвците, принудени с останките си от ръце, вечер, на лунна светлина, да разравят гробовете си, за да могат живите през деня да ги ръсят със светена вода, и да пеят жалейни песни.
 
Ст.Д. беше посветил живота си на децата, и понеже не го беше посветил, и на друго, сега искаше от тях отплата, като я получеше, заемаше гордост на кредит, понеже неговата не му достигаше, а когато не я получаваше, заемаше самосъжаление на кредит, понеже неговото не му достигаше.
Ст.Д. живееше с мисълта, че е крайно време да промени живота си, а да живее с някого се оказваше изключително трудно нещо, нещо, на което Ст.Д. не беше способен, и поради тази причина съжителството с нея трая съвсем кратко и бе достатъчно болезнено, но понеже мисълта за промяна не го напускаше, реши да я напусне той и да потърси утеха в друга, далеч по-удобна мисъл.

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н