Литература Към рубрика

ИВАН ДИМИТРОВ

Иван Димитров е един от набиращите скорост съвременните български писатели. В момента работи усилено по втория си роман „Софийски дует” и сборника с пиеси „Очите на другите”. Дебютът на театралните му текстове е в Ню Йорк, а негова пиеса се играе и в Народния театър в София. Иван е автор и на няколко поетични книги.

 

 Кога и как разбра, че имаш дарба да пишеш?  

 От малък съм запален читател. Покрай четенето често съм се пробвал да пиша. Независимо дали ставаше дума за истории за един котарак, когато бях на десет, или някакви нелепи опити за фантастика като бях на 12 и четях много фантастика. През опити за поезия и след това опит за голям роман, вдъхновен от книги като „Степният вълк” и „Вълшебната планина” като бях на шестнайсет – голям провал. Тогава вкъщи се мотаеше една пишеща машина, баща ми е лекар и имаше нощни смени и от време на време като беше на смяна, изваждах машината и траках. Иначе конкретно – може би преди четири-пет години, когато съзнателно започнах да се занимавам с писане и когато публикувах първите си две книги. Моментът с публикацията е важен за мен, защото така се освобождава място за нови текстове. 

 

 Драматург, писател или поет – кое надделява в творческия ти път в момента?  

 Всичко. Току-що издадох първата си книга с пиеси „Очите на другите”, издадена от Продуцентска къща „Креди Арте”, които също така представляват авторските ми права в България. Завършвам втория си роман със заглавие „Софийски дует”, надявам се да го публикувам до пролетта. Доста се бавя с него, трябваше да излезе преди месеци, но не съм свършил с редакцията и се налага да дописвам. От друга страна това се отразява добре на ръкописа. Единственото, което ме притеснява, е че си бях сложил краен срок, който със сигурност ще прехвърля с година. Благодарен съм на издателство „Сиела”, че не ме пресират с крайния срок и мога да работя спокойно. За първи път ми се случва такова нещо: корицата е готова, имам подписан договор, всичко е точно, само аз се бавя с редакцията. Колкото до поезията, опитвам се да пиша поезия само в краен случай, така се получава, поне при мен… В момента, в който ми хрумне идея за нещо, веднага си отбелязвам за какво е – проза, поезия или драматургия. Драмата е, че времето не стига. Искам да завърша романа най-вече, защото напира нов роман, в процес на съставяне на сборник с разкази съм, имам планове за поне три пиеси, които само трябва да седна и да напиша, когато имам време. Но в момента не мога да си позволя да работя по друго, освен по романа, за да не се разсейвам. Има и друг филм – съвсем скоро станах на 30 години и си дадох сметка, че има много голям смисъл човек да се занимава възможно най-много с нещата, които му доставят удоволствие. Затова към всичко останало съм в процес и на завръщане в света на музиката, който напуснах преди 4 години, защото нямам време да свиря и с групи. Завръщам се като банда от един човек, снабден с лууп станция. Записах песен за протестите с Блуба Лу. През януари ще ми е дебютът и като фотограф – изложба в „Галерия Ластици” със снимки от Ню Йорк. Улична фотография, това е, което ме влече… Така че въпросът скоро ще придобие още по-шизоиден вид. За мен важното е човек да е активен, защото не сме дошли на тази земя, за да си губим времето с глупости, трябва да правим нещата, които обичаме. Само това има смисъл. 

 

 Какво те привлече към драматургията?  

 Харесва ми да се изразявам чрез диалог. Това е абсолютно друга дисциплина в писането. Имам чувството, че често диалогът се пише сам. Просто трябва да накараш героите да се разговорят и да записваш това, което чуеш. Също така писането за театър е по-видимо, в смисъл, виждаш текста си поставен, чуваш го от нечия чужда уста. Това също така прави писането по-малко самотно занятие, защото работиш с екип. Това ми доставя огромно удоволствие и имам намерение да не спирам да се занимавам. Само текстовете да се поставяха по-бързо… 

 

 Кое е различното, когато пишеш текст за пиеса? 

 Имаш ограничения във времето и пространството. В същото време се опитвам да оставям отворени пространства за режисьорите и сценографите, тоест избягвам прекалено описателни ремарки, опитвам се да кажа само базовите неща, за да могат те интерпретират по свой начин подробности като външния вид на мястото на действието и пр. Също така текстът трябва да звучи. Физически е необходимо да го четеш на глас, докато го пишеш. Не трябва да има трудни за произнасяне думи, словосъчетания. Изобщо – пълна забава е.

 

 Кой е твоят герой? 

 Нямам герой. Имам герои. Прекалено голяма банда са, която постоянно нараства, няма смисъл да се спирам подробно на тях. 

 

 Mожеш ли да очертаеш образа на съвременния български писател?  

 В повечето случаи това е един много талантлив човек, който може да пише на световно ниво, но не успява да го направи, защото е прекалено зает с физическото си оцеляване, а и в главата му постоянно набиват, че той е български писател, че България е такава и такава страна. В последните години в литературата се случват прекрасни неща, имаме не една книга, за която мога да кажа с открито сърце, че е световна. 

 

 Какво трябва да притежава един текст, за да те грабне?  

 Откровеност. Стил. Форма. Ударност. 

 

 

 

НАЙ-ДОБРИЯТ МУЗИКАНТ, КОГОТО ПОЗНАВАМ

 

 Познавам доста музиканти. Някои по-добри, други – не чак толкова. Някои свирят в страхотни групи, други в не чак толкова. Но музикантът може да ти счупи главата, без да свири в кой знае каква банда. Често се случва той да се откроява по-добре, да изпъква повече в не толкова добри групи, защото нали е на друго ниво, отвява останалите. И както слушаш с нищо не впечатляваща те музика, той праска едно соло на китара, бас, барабани, глас и направо те залепва за стената, или те забива в пода, или ти удря шамар след шамар. Всичко зависи от него: сега си му паднал в ръчичките. Естествено има и групи, в които всички музиканти са страхотни. Но сега пиша разказ за М., не за някакви групи.  М. е вокалист на една минала и на една настояща група. И двете страшни, и адски различни една от друга. Първата е по-традиционна, втората – по-експериментална. И двете се приемат добре. Той композира и електронна музика. Знам, звучи необичайно да кажеш, че някой композира електронна музика, сякаш е по-удачно да кажеш „прави”, или „миксира”. Само че той композира, другите да правят и да миксират колкото си искат. Извън тази дейност М. озвучава чужди концерти. Навътре е в материята. Не говори кой знае колко за музика. Разбира повече, отколкото казва и отколкото мога да си представя.  

 Познавам доста музиканти. Никога не съм мислел да ги класирам, дори в някоя  много лична класация. М. ми е правил страхотно впечатление, наистина, но да си кажа честно никога не съм го мислел за най-добрия музикант, когото познавам. Винаги е имало някой друг преди него. Докато не чух тази история.  

 М. е графичен дизайнер и като безброй други музиканти изкарва  прехраната си със странична дейност. В свободното си време обича да пътува. Най-често заминава за седмица-две. Ходил е в Индия, Непал, Тайланд, Китай. Пътувал е къде ли не. Но виж, доскоро не беше ходил в Латинска Америка, а открай време много му се щеше да иде и там. Можете да си представите, че когато един негов приятел го покани да му гостува във Венецуела, той на момента прие и си купи билет.  

 Представял си тази страна по традиционния романтичен начин, който веднага бил разбит от реалността. Латинска Америка, сещате се. То си е романтика отвсякъде. Но не: централните улици били обградени от високи огради и бодлива тел, венецуелците масово притежавали оръжия и хич не се колебаели да ги използват. Преди няколко години Чавес раздал няколко милиона пистолети по гетата, да пазят революцията жива. М. не можеше да потвърди за революцията, жива ли е, не е ли, но нямало как да не забележи, че доста хора умирали не заради нея, а просто така.  Ако искали да ти откраднат джиесема, застрелвали те и чак тогава го взимали. Още на първия ден им се наложило да залегнат зад стара кола, докато някакви тийнейджъри се стреляли. А веднъж както си вървял сам, защото не се страхувал, а и нали съм източноевропеец, мислел си, кой ще ме нападне, две момчета на около двайсет, неотличаващи се по нищо от останалите келеши, които засичал по улиците, го придърпали в забита и задънена уличка и насочили пистолет срещу него. Казали му на английски да си свали кецовете, да им даде раницата и да изпразни джобовете си. На М. обаче сърце не му давало да се раздели с раницата – вечерта бил канен на купон и в нея му били миксерът и макът. И на кецовете си държал. Но онези опрели в главата му пистолет. Трябвало да направи нещо.  Дали съзнателно, или спонтанно, това М. не може да каже, той започнал да прави бийтбокс, вкарал някакъв зверски фрийстайл, а като усетил, че онези свалили пистолета, затанцувал. Представете си само. Онези насочили пистолет към него, а той пее, танцува. В един момент вероятно забравил къде се намира. (Или въобще не забравил, а в главата му постоянно пробягвала мисълта за пистолета.) Светът бил песен и танц и всичко, което не било песен и танц, изчезнало, престанало да съществува, стопило се в ритъма и мелодията.  

 Минута или петнайсет по-късно, това никой не знае, изпълнението му свършило. Онези, замръзнали на местата си, го гледали опулено. Пистолетът още бил насочен срещу главата му, всеки миг можел да гръмне и край – тялото щяло да падне на земята и песента и танцът, които го дирижирали до този момент, щели да отлетят нанякъде с част от мозъка му. В такива моменти, казват, животът ти минава като на кинолента, но на него нищо не му минало. След изпълнението се чувствал празен. Страхът му пред смъртта мълчал.  И пистолетът мълчал, а момчетата избухнали в аплодисменти. Ръкопляскали, викали, радвали се. После прибрали пистолета, казали му, че е много добър и си тръгнали.  

 Ето затова М. е най-добрият музикант, когото познавам. 

 

снимки: Георги Величков
georgy.photo-forum.net
 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н