Литература Към рубрика

ЙОРДАНКА БЕЛЕВА

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Носител е на първи награди за поезия и проза. Нейни текстове са публикувани на английски, немски, хърватски, чешки и арабски езици. Автор е на две стихосбирки "Пеньоари и ладии" (2001) и "Ѝ" (2012). Първата ѝ книга с разкази "Надморската височина на любовта" (2011) ни взе ума и дума, а през 2015 реши да ни зарадва с още една порция проза в "Ключове".

***

По време на Панаира на книгата една жена обикаля и граби от различните щандове - флаерите с новите заглавия, безплатните вестници, не купува книги. Натъпква всичко в торбичките си, прибира се вкъщи, разтоварва плячката и отново тръгва към панаира. Това се повтаря през всичките дни.
Един следобед, на представянето на много известен писател, тя сяда през два стола от мен. Оставя някаква дистанция. Може би си дава сметка за неприятните сигнали, които изпраща нехигиеничния й външен вид. Може да не иска да се доближава достатъчно до центъра на събитието.Тя си знае. Предстои ми да разбера след няколко минути - и перифериите са минирани с условия за разговор.
В такива случаи предпочитам да дам мълчаливо пари или да подмина - и хората, и разговора. Може би защото винаги след това остава някакво чувство на безсилие, на вина и отрицание - че аз не съм, че те не са, че светът не е. Точно този път обаче нещо в мен се пречупва. Гледам я настоятелно. Толкова е истинска насред рекламите, промоциите, микрофоните и аплодисментите. Сплъстената ѝ коса, старото ѝ палто, летните дрехи под него, комбинацията от различни обувки, целият ѝ вид: всичко у нея напомня за българската литература. Хем ти иде да отвърнеш поглед, хем си казваш,че трябва не с очи да я гледаш, а вероятно със сърцето си.
- Този трябва да е голяма работа, щом му ръкопляскаме?
Не пита мен. Пита всички наоколо и никого конкретно. Отговорите са по желание. Като оставените по седалките програми на литературния фестивал - вземаш, или не вземаш.
- Писател е, казвам, за първи път идва в България.
- Сигурно има много книги у тях?
Преструвам се, че не съм чула. Пък и вече почвам да съжалявам - не ми се говори, искам да слушам, например как този писател е работил като барман и първият му разказ всъщност е подочута история край питиетата на уморени златотърсачки.
Жената става рязко и тръгва така все едно се е включила аларма. Пускам една широка вътрешна усмивка, успокоявам се: тя сега върви трескаво към дома на писателя (да открадне всичките му книги, докато него го няма), а после идва разочарованието,че щом е голям и световен, значи не живее в България. Пък и да живееше - в напечатаните програмки на фестивала има само снимки и биографични редове, домашни адреси няма.
Прибирам се, температурите навън са паднали доста. Студът увеличава причините някои хора по цял ден да се мотаят край щандовете - в НДК е топло. Сещам се как съм виждала стари хора през зимата да прекарват деня си в читалните на Народна библиотека. Вероятно защото книгите стоплят по различен начин.
Не заспивам лесно. Замръзналите сетива се отпускат по-бавно. Ако аз съм натрупала студ, който ми пречи да заспя, дали онази жена натрупа достатъчно топлина от панаира, дали е заспала вече? Може би стои в студената си къща и чете. От брошурките, от големите букви на заглавията. Чете само тях, понеже в този живот не ѝ е дадено повече: найлонови торби, пълни със заглавия. Съдържанието й е отказано.
Продължавам да си мисля за нея. Как пъха ръка в торбичките като в урна и изтегля рекламна листовка от някое издателство. Прочита заглавието бавно и тържествено. Все едно обявява каква тема се е паднала на матурата по български език и литература. Начален час, краен час. Времето, в което да си представи историята, скрита в това заглавие. Когато си измисля, заспива по-лесно. Сигурно така е натрупала много ненаписани книги. Цяла невидима библиотека е натрупала така.
А може би не е толкова литературен животът ѝ. Няма дърва в печката си. И печка няма. Струпала е по средата на стаята купчина брошурки. Всеки момент ще ги запали. Но така не е практично и огънят е кратък. Затова осветявам мислите си за нея като запалвам брошурките една по една, за да й свети цяла нощ.
Заспивам. Преди това завивам жената с намерението ако утре я видя, да й купя книга от Панаира. Както и да я завивам, нея това едва ли я грее: нека не се заблуждаваме повече - нито аз съм Андерсен, нито тя е Малката кибритопродавачка.
И този разказ няма заглавие. Заглавията горят бързо.

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н