Литература Към рубрика

МАЯ ПЕТКОВА

Мая Петкова e на 29 години, от Бургас, сценарист. Разказът й "Един градски гълъб" беше избран в конкурса „Копнеж за къси фантастични разкази“ на блога Човешката библиотека. Новото покрай разказа е, че беше избран в един друг конкурс – "Sofia Shorts", чиято идея е да направи поредица филмчета за емблематични места в София, където се развива действието и в моята история, и в момента е в начални стадии на екранизация.

 

 

ЕДИН ГРАДСКИ ГЪЛЪБ

 

В един прекрасен слънчев ден на един градски гълъб му се прииска да стане врабче. Вероятно ще ви се стори много странно и още по-глупаво това негово желание, но градските гълъби са си такива – странни и глупави. Все пак точно този си имаше основателна причина да вземе такова животоопределящо, дори съдбовно, решение.
 
Гълъбът живееше в София, в района на НДК, и обикновено се изхранваше край пейките около фонтаните. Там всеки ден сядаха да ядат стотици, може би хиляди хора, които си купуваха от прочутите пици от ъгъла на Витошка и Патриарха – безспорно най-добрите пици на парче не само в София, но според ценителите дори в цяла България. Та! Вземат си тези ми ти хора пица, но понеже са млади и безхаберни, не бързат, а и не желаят да ядат прави (не е полезно, а те са добре обучени, пардон възпитани), затова пресичат на светофара и сядат на най-близките пейки, пък когато наистина никак не ги мързи – и на по-далечните. Но да си дойдем на думата. Ако и на вас ви се е случвало да си хапвате там и сте от добросърдечните хора, на които не им се свиди да споделят обяда си с пернàтите и четириногите, сигурно сте забелязали, че в момента, в който седнете, веднага се събира цяла армия врабчета и гълъби, готови да поставят на изпитание християнските ви добродетели (не че някоя птица, дори и градска, би паднала толкова ниско, че да се нарече ближен на човека, но гладът е по-силен от всякаква религия и биологични предразсъдъци, затова съвсем спокойно можем да намесим християнството). Това, което неизбежно се набива на очи, е, че врабчетата се стрелкат като изтребители и фиксират всяка щедро хвърлена троха минимум пет секунди преди тя да се отдели от пицата ви. Гълъбите пък са тромави като танкове на успокоителни и докато разберат какво става – има ли троха, къде е, как се е озовала там, вие пък откъде сте се пръкнали така внезапно и т.н., – вече няма и помен от щедро споделената трошица. Шанс! Не са виновни те, че градският живот ги е направил разсеяни, мудни и глуповати – светлинни години ги делят от дивите им родственици (а и от питомните, ако трябва да бъдем честни пред себе си). Както и да е. Нашият гълъб, както вече се досещате, не се различава от гореспоменатите глупчовци, но в този хубав ден на него му писна. Не беше ял от седмица, а местните врабчета се бяха угоили като студенти след ваканция. Трябваше да се направи нещо.
 
Гълъбът се мотаеше гладен и омърлушен по покрива на НДК и размишляваше над живота, света и всичко останало, което за него в момента се изчерпваше с образа на тлъста, пухкава троха от пица. Появи се една гарга, която най-нагло кацна до него, наклони глава и го загледа с интерес. Гълъбът не я забеляза – трохата от пица беше обсебила цялото му пернàто същество. Гаргата се направи на учтива и го поразпита какво го мъчи. Накрая се замисли дълбоко и продължително и предложи да му гледа на крило. Гълъбът беше достатъчно разумен да откаже, но пък силно се заинтригува от историята й за някакъв клошар, който живеел под паметника на НДК. Според гаргата той имал неоспорими магически способности – много мистичен бил. Та затова нямало нищо по-естествено, по пътя на логиката разбира се, гълъбът да отиде при него и да помоли да бъде превърнат във врабче – чиста работа, всичките му проблеми щели да изчезнат, защото, както се вика, храната прави борбата и разни такива. След това умозаключение, гаргата се извини, че има важна среща в кметството, и си хвана пътя, т.е. излетя нанякъде. Малко по-късно, говорейки на себе си, гълъбът заключи, че наистина няма какво да го мисли толкова, което ни води до началото на нашата история – той реши, че иска да стане врабче.
 
Първоначално цялата работа му изглеждаше лесна и проста като селска гугутка на сбор: ще дохвърчи до паметника, ще намери входа към обиталищата на клошаря и ще се разберат като мъже… или поне като магьосник и птица. Когато кацна на оградата обаче, гълъбът с изненада откри, че си няма ни най-малка представа откъде да започне. Макар цял живот паметникът да беше украсявал, така да се каже, задния му двор, нашият пернàт приятел въобще не му беше обръщал внимание. До този момент. Дори не беше подозирал, че паметникът има вход – кому бе нужно? Гълъбът инвестира няколко ценни часа от времето си, за да се убеди, че цялото нещо, освен че беше доста грозно, беше и опаковано по всякакви начини, уж да не си личи, че на нищо не прилича, даже рисунки му бяха плеснали – жалък опит! Изглеждаше сложно, но място за отчаяние в живота на един гълъб няма. Той се насърчи и си каза, че ще се справи, все пак е птица, айде да не се излагаме. Реши да прелети. Помъчи се, ама – цък! Нямаше как да стане, то ламарини, то чудеса, заграждения, жици, боклуци, мрежи – ще кажеш, че трезора пазят! Без малко да си счупи крилото в опита да се шмугне под найлон, прикриващ дупка, която с повече въображение можеше да мине за прозорец, но вероятно не беше. Хм, каза си гълъбът, тоя клошар явно наистина е голям магьосник, щом така се е окупирал. Затова реши да пробва нова тактика – вървене. Все пак като един уважаващ себе си градски гълъб беше свикнал да върви много по-често, отколкото да лети – така освен че се пести енергия… ами това е, да – пести се енергия, а мързелът, както се знае, е двигател на прогреса. Гълъбът дори за момент се засрами, че чак сега се сеща за този така естествен подход към нещата. После закрачи, гордо замислен колко са прогресирали градските му събратя и че другите сигурно са много прости щом продължават да си губят времето с летене. Толкова се възгордя, че за момент направо се почувства като динозавър (защото, видите ли, дори сред градските гълъби вирее някаква полугенетична-полуфантастична митология за произхода им от динозаврите).
 
Тръгна той смело пеша, но, още аха-аха преминал под оградата, го нападна глутница улични кучета. Доста свирепи и гладни му се сториха, което моментално му напомни за онези кръвопийци врабчетата. Възмутително! Гълъбът се замисли и стигна до извода, че те, врабчетата, са виновни за цялото зло в тоя свят, и чак му стана малко гадно, че е тръгнал да става врабче, но това бе съдбата му. По-добре да си с тези, които са на власт, отколкото да умреш от глад!… Поне на празен стомах имаше логика в този извод, затова гълъбът реши да запомни мъдрата си мисъл и по-късно да се изфука пред някого с нея. Докато размишляваше какъв е най-сигурният начин да запази авторските си права, дори успя да се измъкне от кучетата, да излети и да кацне пак на оградата. Позволи си известно време да се кокошини, чувствайки се горд със своята мултифункционалност, след което обмисли стратегията си отново.
 
След дълго, упорито и задълбочено мислене, реши да чака. Те, кучетата, сигурно си имаха и друга работа, все някога трябваше да се махнат. Докато чакаше, пусна в действие зоркия си поглед и острия си като стара лопата ум, но въпреки това успя да намери точното място на входа. Не изглеждаше лесно да се влезе. Не само че беше затворено, но и беше адски тясно, гълъбът направо се зачуди тоя клошар как излиза всеки ден и как се прибира. Но магьосниците, както се знае, са хитро племе, а този явно си го биваше.
 
По едно време взе да се стъмнява. Клошарят се прибра и кучетата много му се зарадваха. Гълъбът изпадна в тих ужас – щом подмолните помияри са приятели на шефа, шансовете му за аудиенция падаха под нулата. Гладната смърт изведнъж започна да изглежда като реална заплаха, а цялата експедиция да намирисва на провал и отчаяние, което постави гълъба на прага на екзистенциална криза. За щастие иззад оградата внезапно екнаха гласове. Група момчета, много вероятно в нетрезво състояние, пееха възрожденска песен. Изпълнението им явно очарова кучетата, които бодро хукнаха да ги поздравят с лай и овации. Поне гълъбът така разтълкува нещата. Сега беше моментът! Гълъбът с умело пикиране, от което дори той самият се изненада, се шмугна през затварящата се врата и последва клошаря в покоите му.
 
Тъмничко беше под паметника, но доста просторно. Имаше няколко стаи, последната от които беше осветена от свещи и две-три древни, очукани газени лампи. Там беше спалнята на клошаря, там се случваше магията, помисли си гълъбът. Наоколо имаше струпани всевъзможни предмети – все магически, отбеляза наум гълъбът и реши да бъде много внимателен, за да не вземе да си лепне нещо магическо по погрешка. После си кимна за кураж и направи няколко крачки напред. Клошарят тъкмо сядаше в ъгъла, изглеждаше прекалено уморен, за да се занимава с торбите нови магически вещи, които беше донесъл. Гълъбът застана по средата на стаята и се прокашля дипломатично. Клошарят го погледна озадачено: А! Гълъб! Гълъбът започна възможно най-интелигентно и възпитано да излага доводите за молбата си, но в момента, когато клошарят го захлупи с кофа, разбра, че този магьосник явно не разбира птичи език. Това принуди гълъба на свой ред да се озадачи и лека-полека в съзнанието му се прокрадна мисълта, че скапаната сврака го е метнала много, много мръснишки и направо се е подиграла с личността, мечтите и копнежите му. Скоро тази мисъл се настани удобно в птичия му мозък и се зае със земеделие и скотовъдство. Гълъбът се почувства много тъпо. Дойде му наум, че клошарят може дори да не е магьосник, но след като не можа да прецени дали това е по-добрият или по-лошият вариант и има ли значение въобще, гълъбът реши да не го мисли. Докато разсъждаваше, чу приближаващи стъпки. В следващия момент кофата изчезна и клошарят ловко се опита да хване гълъба. Гълъбът от своя страна се отдаде на добре усвоена техника и взе хаотично да снове пеша насам-натам, за да си подреди мислите. Когато забеляза зловещия блясък в очите на клошаря, реши, че е най-добре да полети, преди да се сбогувал с перушината си завинаги. В него отново се събуди някаква неподозирана бързина, благодарение на която той изхвърча като ракета от подземията на паметника и, за по-сигурно, се спря чак на върха му, където облекчен избърса с върха на крилото си няколко капки въображаема пот от мястото между очите си.
 
Лека-полека в птичия му мозък започна да се оформя идея. Вероятно, дори явно, няма нужда да бъде врабче, за да е бърз… Може би просто трябва да култивира своите реакции и способности. Голяма мисъл за закърнелия мозък на един градски гълъб! Сърцето му едва не спря от главоломната скорост, с която се разшири хоризонтът му. Следващата мисъл, когато отново започна да диша нормално, беше да не вярва на свраки. По-следващата беше, че светът вероятно е прекалено голямо място, за да губи времето си цял живот пред паметника на НДК – 100% имаше и по-добра пица някъде. Той се закле пред изгряващата луна да намери къде е тая пица и отлетя към хоризонта.
 
Епилог
 
След безброй солови скитания гълъбът стигна до Италия, където се запозна с група диви гълъби, известни под хард-кор името „Пилешките скелети“. Гълъбът първоначално ги смяташе за секта, но, след като поживя с тях, номадският им светоглед му допадна и той доброволно се подложи на инициация (която е прекалено тайна, за да бъде документирана в писмен вид). Пречистен, той прие своето номадско име – Либерум Колумба, и няколко пъти обиколи земята като почетен пилешки скелет, дегустирайки всички видове пица, приготвяни някога. Когато му омръзна да безделничи, пое гордата длъжност на пощенски гълъб за една африканска принцеса. След това спряхме да поддържаме връзка, но чух, че, когато се пенсионирал, с принцесата се оженили и заживели щастливо до края на дните си.

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н