Литература Към рубрика

МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ НА ГРАДОВЕТЕ

 

Думите на Стефан Иванов вълнуват, независимо дали са в бял стих, под формата на театрален диалог или просто във фейсбук статус. Той е опитомил част от тях в четири (поне засега) поетични книги, а можете да го четете и в блога siv.sofiascape.com. Още с дебюта си на театрална сцена с пиесата „Медея, майка ми”, в съавторство с Иван Добчев, печели „Икар”, а текстовете му публикуват „Култура”, „Light”, “Литературен вестник”. Помолихме Стефан да сподели с нас усещането си за Берлин – град, който знаем, че отдавна го вдъхновява. Ето и неговия отговор:

МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ НА ГРАДОВЕТЕ

В сериала „Западен свят“ музиката, която звучи от пианото в бара, е особен детайл. В четвърти епизод е The Cure. Пет дни преди да започна да пиша това ги слушах в Берлин. С музиката идва прилив на спомени. В зората на кабелната телевизия, рано сутрин преди училище, гледах американски анимации по RTL и Pro7. Не научих немски. Драсках с моливи по гръбчетата на книгите на библиотеката над леглото. „Черният обелиск“ на Ремарк почервеня. В червената „Лада“ звучаха двете касетки на „Стената“ на Floyd. Не съм си представял, че ще ида в Берлин. Чужбина беше далечна галактика. Имах зелена канадка и гледах пиратски касети. Играех футбол и тенис. Четях книги-игри и „Китайски загадки“. Бих се изсмял, ако знаех, че в Кройцберг ще ям риба с ориз, увита във водорасло. Не можех да предположа, че ще спя при приятели в Моабит и Фридрихсхайн. Или с часове ще кисна във вече затворения „Тахелес“. Или че преди осем години ще купя том с есета за Тарковски. И ще прочета за престоя му в Берлин през март 1984. Бил е в Глинике, в югозападния край на града, почти до Потсдам. Срещал се е със студенти и с Фридрих Горенщейн, съсценарист на „Соларис“, прясно завършил сценария на „Хофманиана“. Идея, за която Тарковски пише в дневника си шест години по-рано. Не знаех, че на улица с име, сродяващо щъркел и винкел, има апартамент, в който вечерята е вегетарианска и разговорите хубави. Жилището е било дом и за Арво Пярт през цялата 1981. Не съм помислял, че ще имам дълъг диалог в градина и близката спирка на метрото ще е „Еберсвалдер“, бивша „Георги Димитров“. Не знаех нищо за Райхстага или за Кристо. Не знаех, че „Сталкер“ е сниман край Талин, а Пярт е естонец. Сутрините преди часовете в 122 ОУ „Николай Лилиев“ исках да мятам кестени. Да си купя меденка, да щипя момичета. И да играем на „мама козичка“, каквито и да бяха правилата. Не знаех за „Берлин“ на Лу Рийд или за песента „Берлин“ на Нова Генерация. Не знаех, че в рамките на ден ще видя концлагера „Бухенвалд“. И ще плача като си представям затворена металната врата с надпис „Всекиму своето“. Часове по-късно слушах Бьорк, Blur и Pet Shop Boys на старото летище „Темпелхоф“. Pet Shop Boys пяха „Go West”. Не знаех, че ще видя и по-близкия лагер „Заксенхаузен“. Не ми е минавало през ума, че мнозинството бежанци, които съм срещал на живо, ще искат да стигнат до Германия. Не съм си мислел, че някога ще познавам бежанци. Или ще размишлявам за войната и вината, която тя носи. За плътта на паметта и топографията на терора. За надеждата, която стъпва накриво и пада в бездна. Не бях ходил до къщата във Ванзее, където е взето „Окончателното решение на еврейския въпрос“. Не знаех, че сърцето ми ще се свие в „Еврейският музей“ на архитекта Даниел Либескинд. Не бях гледал „Криле на желанието“. Не бях слушал Ник Кейв на живо, отново в Берлин. Не знаех, че ще видя Том Йорк на сцена и ще крещя текстовете на Radiohead под валеж, който започна с песен за дъждовни капки. Не знаех, че ще седя върху дъждобраните на влюбена италианска двойка. Между целувките момичето ще ми разкаже, че следва литературна теория и е защитила дипломна работа за Примо Леви и Ели Визел. Не бях гледал последните представления на Димитър Гочев. Не бях оставял нищо на гроба му. Близо е до тези на Хайнер Мюлер, Брехт, Хегел и Ото Зандер, другият ангел във филма на Вендерс. Не знаех какво е хипстър, Стената, кулата „Алекс“, „Club-Mate“, шаварма или „Кабаре“. Не знаех кои са Лукас Кранах, Бьоклин, Караваджо, Анселм Кифер, Себастиао Салгадо, Холбайн. Нито какво е глювайн. Не знаех, че ще имам любими музеи, картини, книжарници, битаци, кина, паркове и градини. Не знаех, че година след година ще виждам работещите в тях отново и отново. Не знаех, че ще прекалявам със списъци, в които има възхищение, благодарност и обич. Като малък исках да порасна. Не знаех какво означава това. Не знаех, че Берлин е бил черно цвете на цивилизацията, но и извор, който чака хора, на които да се раздаде. Не знаех, че след пътувания шепа приятели ще ми стават все по-скъпи. Не знаех, че толкова ще обичам семейството си. Нямах представа, че сред цялата история, изкуство и индустрия ще държа ръката на жената, която обичам. Знанието не носи само печал. Дори и друго да не научих от Берлин, това е достатъчно.

 

снимка: Яна Лозева

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н