Литература Към рубрика

РЕНЕТА БАКАЛОВА

Ренета Бакалова е родена на 12 май 1991 година в Пловдив. Завършва ЕГ “Иван Вазов” (с профил немски и руски език) в родния си град. В момента следва Философия в СУ “Свети Климент Охридски”.
Печели втори награди за поезия и проза и награда на публиката в Национален студентски конкурс, Шумен през 2014 г. Има и други литературни отличия.
През 2009 година е публикувана нейната първа стихосбирка - “Сънят на цигулките”.

 

 

ОЧИТЕ Й НАПОМНЯТ ИЗОСТАВЕНА ЛУДНИЦА
 
Очите й напомнят изоставена лудница. Тихо е, а сякаш стените са попили сълза, писък и недовършено умиране. По кожата й са полепнали спомени от друго време. След което просто не можеш да опазиш невинност... Очите й са хубави...

 

Никога не можеш да я срещнеш сутрин. Докато жените пушат бързи цигари, пият бързи кафета и износват целувките си преди работа, тя сънува. Или просто спи. А всъщност обича да се буди рано. Ако я попиташ, ще ти каже, че преди дванайсет на обяд не може да не бъде рано. Но как се жертва тъмната страст и палещата нежност на нощите, как се пропуска онази малка идилия да си шептиш нещо с уличните лампи... Не че сутрините не са хубави... просто им липсва червено.Те са ванилия. Когато обичаш шоколад с пипер...
 Наричай ме както пожелаеш. Аз съм винаги само спомен. Спомен от онези, които почти си изживял, но все усещаш, че има нещо, дето ти е избягало. И тогава името няма значение. Защото съм навсякъде. И името е само последния кичур, за който можеш да се хванеш. И трябва да ме помниш. Защото не умееш да живееш с мен.- казва тя. Но неволно я кръщаваш Мария. Просто Мария. Ма-ри- я! Като всяка втора жена. Между бутилките и масите. Между секса за една нощ и няколко месеца с поредното момиче. Просто Мария... Уж съвсем обикновено и банално. Но всеки трябва да има в живота си поне по една Мария... Порцеланово сърце. Череши. Верижки, на които да окача сънищата си. Шоколад по ъгъла на целувките. Пожар сред януарска буря. Котка по ръба на залеза. Ветрило в края на лятото. Бележка, забравена на прозореца. Всеки веднъж в живота си трябва да изгуби една Мария... Палитри с онемели цветове. Дъжд без смисъл. Захарен памук без розово. Цветя, които никога няма да пристигнат...

 

Съвсем не става за обичане. Мъжете не се женят за такива жени. А ги превръщат в оправдание. За слабостта си. И после ги мразят. Пият с приятели и разказват, че тя е курва. Как са я чукали по цяла нощ и на сутринта сама е разтваряла бедрата си. И това е съвсем така. Сякаш го прави със самия живот - дръзко, ненаситно и мръсно. Но все не питат колко пъти е умирала, за да умее такава дяволска похот и страст... Псуват я. Просто защото никога не би могла да прилича на пристан... Обича да целува удавниците си по челото. Открива някаква странна красота в изгубените им погледи. В незнанието им, че са удавници. Не защото морето е дълбоко. Морето просто е тъжно. И трябва да го обикнеш с тъгата му. Да целуваш дълго изранените му шепи. Но те не могат и тя превръща тъгата им в копринен шал по голото си рамо. В прехапване на устните си. В похот, когато отмята косите си. И в срамежлив шепот на довиждане. Защото цялата й женственост е извайвана под тази проклета тъга... Но те не могат да я обичат цяла. А на парчета.. Затова тя ги превръща в удавници. И си тръгва. Затова разказват за курвата. Но не споменават какви книги обича... Защото те самите не умеят да четат...

 

А как би могла да обикне мъж, който не чете книги...Сякаш прелъстител, който знае как да захапе устните й и да я повали тръпнеща в нозете си... Но не знае как да я накара да боледува по ръцете му. Как би могла да обикне мъж, който не чете книги... пръстите му няма да знаят как се прелиства душа. Мъжете, които не четат книги, не знаят как да разрушат живота ти...

 

Но това няма значение. Не вярва, че ще го срещне. Защото все я пожелават през май. Когато е най-хубава. Натежала от тъга по смъртта на всички... чиито имена носи. А циниците се влюбват през декември. Или януари. Тя е малка, цинична и развратна. Цинизмът е искрена романтика. Черно кафе без захар. Все повтаря, че най- хубавата пролет е през зимата.

 

Знаеш ли защо обича червено? Напомня й на огън. Огънят е жена с непрочетено минало. Срещнеш ли я, не посмявай да я обичаш, ако не можеш да я понесеш с всички малки смърти, които носи до сърцето си. Косите й ухаят на изпепеляване. Не можеш да я погубиш... можеш да я обичаш или да отминеш. Огънят е жена с ранени спомени... И дръзки устни. Умее да плаче, но не знае да коленичи... Ще изпепели съня си и от него път ще си направи...

 

Тя е котка. Много малки смърти. Една голяма. Чак не се побира в себе си. И още седем живота. И може би в последния ще се научи да заспива до някого. Въпреки че очите й напомнят изоставена лудница. И са толкова хубави...
 
снимка: Станислав Атанасов

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н