Литература Към рубрика

СВЕТОСЛАВ ТОДОРОВ

Светослав Тодоров е роден през 1989 г. във Варна. Завършва „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Работи като журналист в „Дневник“, в момента в „Капитал Лайт“ и като DJ, промоутър и радиоводещ в музикалната платформа Indioteque. Негови творби са излизали на страниците на „Литературен вестник“ и в онлайн версията на сп. „Гранта“. Автор е на три поетически поредици, разпространени дигитално. Дебютният му сборник „Хората, които заспиваха сами“ е концептуална книга, в която се обединяват моментни истории, лутащи се между краткия и микро разказа.

 

ДОЙДОХ ТУК ЗАРАДИ ИСТОРИИТЕ

 

Дойдох тук заради историите, но истината е, че през последните месеци те се изплъзваха от улиците на града, вливаха се в каналите и изчезваха Бог знае къде. Ставаше горещо още от сутринта, а в такова време не ми се пуши, понякога дори не се обличам, а стоя гол до масата и чакам нещо да се случи. Но тук вече нищо не се случва. Градът не само е малък, но и се усеща като малък, виждаш малкостта в малките хора наоколо. Те всъщност нямат много истории и в една от тези статични сутрини се замислих колко е прекрасно това. Те са свободни от амбиции, свободни от огъващото раменете минало, те са тук просто заради себе си и за тези, които са произлезли от тях. Почувствах се ненужен на това място, защото винаги съм искал повече, отколкото животът е можел да ми даде, и това ми се стори толкова грешно. Исках да изляза на празния център, да се обърна към няколкото минаващи хора и просто да им се извиня, че съм натежал на това място с моите планове. Исках да им кажа, че съм сгрешил. Че не съм дошъл тук за да преча, а просто за да ги снимам. Докато спят и сънуват някакви чисти и обикновени неща, не сцени от току-що гледаните филми или мълчаливо преглътнатите конфликти от деня. Исках да хвана лицата им в мир. Когато се върнах в дома си, разгледах снимките и нещо в мен още повече натежа, тъй като всички спящи лица изглеждаха ядосани, а не спокойни. Не, по-скоро неразбиращи. Или не, сякаш неосъзнаващи. В нито една снимка ги нямаше капките, които ми се искаше да пробляснат по ъгълчетата на затворените им очи. А толкова ги чаках. Но все пак донякъде това чувство за чистота продължаваше да върви около мен. Може би чрез мен. Може би още е тук в корема ми или в ума ми, или пък в сърцето, или в ожулените колена и лакти, в горещото червено на гърба. Да, би трябвало да е тук още известно време или поне докато не се сблъскам с хората в метрото, докато не се почувствам отново разочарован от обикалящите наоколо, докато не помоля за помощ. Легнах на неоправеното от седмици легло, обърнах обектива към мен, включих самоснимачката и затворих очи. Това беше последният ми шанс.
 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н