Литература Към рубрика

СТЕФАН НИКОЛОВ

Често той не може да каже кой е: Стефан Николов или Стефан Икога, но при него имената и псевдонимите нямат значение. Това, което знае със сигурност е, че живее в София и не спира да носи със себе си любимата комбинация от чувствителност, саморефлексия и сарказъм. Понякога пише, защото иска да каже нещо много, много важно, а понякога просто, за да запълни блога си: 
stefanikoga.blogspot.com 
 
КОТЛОНИТЕ


Да бъдеш себе си е сложно. Особено когато трябва да споделяш себе си с другите. А ти и сам не можеш да се разбереш. Просто имаш нужда от реене и да не обясняваш защо си направил нещо си по определен начин. Казваха ми, че приличам на дете. Ами, може и да приличам на дете, какво искате от мен. „Ами стегни се малко, имаш акъл в главата!“. Ами имам акъл, да, но какво искате да си стягам. „Абе вземи се в ръце, ще си пропилееш младините!“. Ама аз не си пропилявам младините. Живея ги. Живял съм точно двадесет години и осем месеца. Ако реша да се гръмна, ще се гръмна и ще свърша днес. И наистина не разбирам какво имаш предвид под това да се стегна. Искаш да си намеря работа за пет кинта на час и да ходя редовно на лекции. Да слушам, да записвам. И така още две-три години. После да завърша, да си намеря работа и така петдесет години. И после да умра, доволен, че съм живял един много добър живот. Ебаси глупостите. Разбери ме, брато. Бих предпочел да умра в мизерия, на което, разбира се, не се надявам, вместо животът ми да мине мирно и кротко. Например сега  вместо да уча за университета, аз търся Любов. Търся книги и филми. Пуша трева. Прекалявам с цигарите. Има дни, в които лежа по цял ден. Има седмици, в които не се докосвам до леглото си. И всичко това ми изглежда съвсем в реда на нещата. Това е и заради обсебването от идеята, че животът свършва, аз не съм променил нищо, а напоследък и с парализиращата амбицията в мен безсмисленост на всичко, която усетих най-силно над котлона у Алекс…


Ta в Алекс онзи ден хапнах гъби. Стоях над един котлон. Втренчен, сякаш в бездна, и потъвах все по-дълбоко. Хората около мен чешеха егото си със сладък разговор за Бетовен, Моцарт и това дали има значение произходът на изкуството, или е важен само последвалият му самостоятелен живот. Аз ги чувах и си мислех: “Ебал съм им майката на Бах и на Моцарт. Всички ще умрем.” И под всички имам предвид наистина всички. Не знам кога. Но тогава Бах и Моцарт ще бъдат далеч по-маловажни от потреперването на антенките на хлебарка в опит да открие храна. Всичко това ме напрягаше адски много. Прах и пепел по отдавна изстиналия котлон. Разговорът продължаваше. Премести се някакси към кармата или кърмата, не помня. Цялото ми същество шепнеше и крещеше на себе си, че всичко е безсмислено и тленно... всичко. Всичко познато на този свят ще изчезне в един хубав или много лош ден, а после какво? И наистина ли смъртта е единственият изход от живота? Няма ли авариен такъв, за спешни случаи?


Много искам да съм безсмъртен, защото това би означавало да няма никакъв изход. Да не мога да избягам от себе си. Какво ли би било? Ама абсолютно безсмъртен. Не искам да старея, да мога да бъда ранен, животът ми да има край. И след края на този шибан свят, в който се говори за Бах и Моцарт, да се рея из космоса милиони години, милиарди години и да остана дори след това. След кое и аз не знам, но само аз бих могъл да разбера. И после какво? Дори на вселенско равнище живеем в абсурдна безсмислица. Един безкраен въпрос - “И после какво?” 
 Керамичният котлон си стоеше под мен, макар че заради текстурата му отдавна го бях оприличил на звездно небе и бях потънал в него. А другите продължаваха да говорят зад гърба ми, буквално. Другите вселени зад мен, потънали в своите котлони и в своето безсмъртие.

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н