Литература Към рубрика

ФИНЛАНДСКАТА МЕБЕЛ




Госпожа Диспрецоро и съседите ù са само част от шарените герои в първата книга с разкази на Антон Стайков „Добре че умря Джузепе” (ИК „Жанет 45”). Ценното в нея са не само кратките истории, но и илюстрациите на недостижимия и неуморим Любен Зидаров, който на 93 години продължава да е великан в оформянето на визуалната култура на четящия човек у нас. Изложба с неговите образи от книгата може да видите от 4 до 20 май в галерия „Арт алея" в София, а тук ви предлагаме един от разказите в нея.


илюстрация: Любен Зидаров

ФИНЛАНДСКАТА  МЕБЕЛ

Диван от панаира на скандинавския дизайн – това беше сбъдната мечта за бате Пепи. И преди „периода на финландската мебел“, както стана известна случката сред приятелите му, къщата можеше да се нарече уютна, въпреки че си беше направо аврамов дом и там почти денонощно се разминаваха разни хора. Благодарение на жена му у тях винаги беше подредено и чисто, а и никой не си спомняше тя да се разсърди или да погледне с укор някого за това, че се е самопоканил. И все пак такъв ден настъпи.

Пепи не можеше да си спомни кога са се запознали с Краси и как той е станал част от интериора, но си спомняше добре един разговор със съпругата му, слязла по пеньоар от горния етаж, за да „проведе сериозен разговор с Пепи“. В разговора го помоли да приема по-често Краси, защото у тях така или иначе нямало достатъчно място и синовете му се разсейвали и не могли да учат. Така той стана част от семейството – като врабче със счупено крило, което лекуваш, преди да пуснеш обратно в парка. Краси се чувстваше много уютно у Пепи, където нямаше никакви задължения и можеше на воля да обсъжда добрите и нетолкова добрите печатници, дефектните клишета на цинкографията и забравената традиция на самоковската гравюра на дърво.
Финландският разкош обаче неочаквано промени всичко. Краси Растера, който и преди се появяваше по всяко време на деня, започна да води и гости. Това бяха мъже над средна възраст, които получиха груповото название „онези от Хан Кубрат“. Те пристигаха два пъти седмично точно след сбирката на филателния клуб „Хан Кубрат“ и по тях човек можеше да си свери часовника. Седем спирки с тролея от клуба до квартал „Стрелбище“ и пет минути пеша до блока, което време най-вероятно прекарваха в обсъждане на разни неща и подготвяха аргументи за спора по-късно.

Още с влизането те се тръшваха върху финландската мебел, заредени да започнат едновременно разговора, който като жужене на рояк пчели запълваше въздуха в апартамента. Преместваха одеялцето и възглавничките на Пепи, с което той се покриваше вечер, докато пишеше рецензии, на една табуретка, а веднъж даже му седнаха върху очилата и изкривиха австрийските рамки, които даже арменецът Гаро не можа да оправи напълно. Сега така наречените двойни очила седяха леко накриво върху лицето на бате Пепи и напомняха за този период.

За сам човек, дори висок като него, диванът беше огромен. Пепи си слагаше няколко меки дебели възглавници, протягаше краката си докрай, без да се налага да ги качва върху широката мека облегалка от страната на южния прозорец, и подреждаше до себе си купчина книги и речници. Жена му поднасяше върху малката дървена масичка порцеланова каничка с чай и чашка и чинийка с няколко парчета многолистен щрудел и го оставяше да работи.
Но диванът заживя различна втора смяна с групата от филателния клуб. Когато сядаха – четирима или петима заедно с Краси, те успяваха да се наместят удобно и започваха да ръкомахат и да се навеждат един през друг. Най-често спореха за овалната марка с дирижабъла, която се появила на бял свят, след като от печатницата се промъкнал един цял лист с обърнат фон, но американската администрация на пощите решила да напечата два тиража, единия също с обърнат фон, за да пресече спекулата. Групата се делеше на два лагера – едните се застъпваха за естествения живот на марките и ненамесата в тяхното разпространение, след като веднъж са се появили на пощенските гишета, а другите подкрепяха американските пощи за това, че поддържат високи стандарти, от които, разбираш ли, може само да се учим.
След това по естествен начин разговорът се пренасяше към българския шедьовър – обърнатата конница (някои от групата използваха упорито „кавалерия“), и всеки настояваше, че през неговите ръце е преминал поне един екземпляр, и то истински, а не от фалшификатите на Караангов.

Пепи също имаше малка колекция от марки, но в този период я намрази и я подари на синовете на Краси Растера. Те бързо ù видяха сметката, като залепиха марките по тетрадки, върху хладилника „Мраз“ и равномерно върху белите плочки на кухнята в апартамента си два етажа по-нагоре от Пепи.

Един ден неизбежното се случи – диванът рухна под тежестта на допълнителния филателист, който дойде месец и половина след купуването му. Шестимата седнаха на дивана още преди да са помолили за чай и щрудел, а финландската мебел просто се разчекна, въпреки че изглеждаше вечна. Филателистите се изправиха с тюхкане и веднага си тръгнаха. Пепи мълчаливо ги изпрати, Краси се посуети около него и също се изгуби нагоре по стълбите. След няколко месеца Пепи успя да напусне апартамента с популярната тогава „размяна“ и се пренесе в другия край на града. Това, което обаче никой не разбра, беше как Краси Растера се е запознал с „онези от Хан Кубрат“.

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н