Литература Към рубрика

КРАДЕЦЪТ НА ОРХИДЕИ



Издателство "Ерове" винаги ни изненадват приятно с избора на нови заглавия и появата на книгата 
„Крадецът на орхидеи“ на Сюзън Орлийн никак не прави изключение. Авторката сама я описва като “многопластов роман като глава лук”. Книгата е част от  поредицата “Cabinet of Curiosities” на издателство Ерове – поредица от заглавия, разказващи за странни културни практики и явления като канибалството в Нова Гвинея или зомбифицирането в Хаити, а този път ще поведе читателите на уникално пътешествие с истории за ловци на орхидеи, индиански резервати и бродене из тресавищата на Флорида в търсене на диви орхидеи.

Превърнал се в модерна класика, „Крадецът на орхидеи“ на Сюзън Орлийн е отличителен, забавен и завладяващ разказ за една невероятна обсесия. Решен да клонира застрашено растение – много рядката “Орхидея призрак” (Polyrrhiza lindenii) – изключително ексцентричният и странно привлекателен мъж на име Джон Ларош води Орлийн на незабравима обиколка из малко познатата американска субкултура на продавачите на растения. Действието в това интимно журналистическо разследване се развива в блатата на Флорида и извън тях, където ще срещнем още индианците семиноли, които му помагат и закона, който се бори с него. В края Орлийн, както и читателят ще придобият много по-голямо уважение към решителността на аутсайдера Ларош и ще открият нова завладяваща дефиниция за страст.
Благодарение на издателство "Ерове", споделяме с вас откъс от „Крадецът на орхидеи“:




В една знойна вечер, когато бях във Флорида, Американското общество за орхидеи организира официален прием по случай седемдесет и петата си годишнина. Празненството се състоя в имението „Флаглър“ в Палм Бийч, само на няколко километра от седалището на организацията в резиденцията „Вон“ в Уест Палм Бийч и на броени километри от мястото, където отсядах през повечето време, когато се мотаех с Ларош. Предположих, че ще присъстват доста колекционери на орхидеи, затова реших да отида. Това означаваше също и че за първи път, откакто бях дошла във Флорида, щях да имам шанса да облека нещо различно от дрехи за тресавището – онези трябваше да изхвърля веднага щом си бяха свършили работата – или дрехи, с които да ходя по оранжериите: широки панталони с цвят каки и тениски, върху които се наслояваше перманентен прах, тор и слама. Бях си купила черно копринено сако и коктейлна рокля и дори не ги бях извадила от пликовете от химическото. Не знам как съм си представяла пребиваването си във Флорида, но явно съм си мислела, че ще имам повече поводи да нося коктейлна рокля. А изобщо не беше така. Отсядах в апартамента на родителите ми в Уест Палм Бийч – през повечето време те дори не бяха там, и всяка сутрин се будех, слушах неизменната прогноза за времето, намазвах се със слънцезащитен крем и слизах до Хоумстед. Оттам се насочвах към Факахачи или към Маями, където спирах в Холивуд, за да си поговоря с производители на орхидеи или да се срещна с хора от семинолския резерват и да се разходя в горите. Струваше ми се, че изминавам хиляди километри на ден. Десният ми показалец изтръпваше от натискането на бутона за търсене на радиостанции, а аз възприех маниерите на шофиране на пътуващите в жегите търговци, като разпъвах карта върху таблото всеки път, щом паркирах, килвах сенниците под ъгъл, с който да си осигуря максимална сянка, и си носех няколко чифта резервни дрехи. Ноздрите ми бяха постоянно изпълнени със сладкия аромат на цветя, горчивата миризма на торове и киселеещия дъх на размекнат асфалт по пътя. Вечер обикновено се завръщах кална в Уест Палм Бийч с някое и друго цвете в багажника, което някой ми беше тикнал в ръцете, като първо се заемах да потърся на кого да дам цветето, след което отивах да потичам на голф игрището, където наблюдавах алигаторите и размишлявах върху чутото за растенията през деня, за Флорида, за живота и подобни. Повечето ресторанти в Уест Палм Бийч затварят много рано, затова ми се налагаше да препускам, за да мога да си взема храна, преди всичко да е затворило. До най-късно работеше един суши бар в крайпътен мол, в който имаше още австралийска скара, италианско кафене и тайландски снекбар. През повечето време, прекарано във Флорида, се намирах в онова зашеметено състояние, което те връхлита, когато чуваш, виждаш, усещаш дъха или допира на толкова много нови неща, че те започват да се размиват и сливат в едно общо усещане за новост и непознатост. Имам приятели и роднини във Флорида, но не се срещнах с почти никого от тях, докато бях там – имах чувството, че наистина съм на друго, екзотично място, и нито очаквах, нито исках да се сблъсквам с нещо познато.

***

Приемът на Американското общество за орхидеи изглеждаше като отлична търговска възможност за Ларош, тъй като тъкмо там присъстващите колекционери той предвиждаше да се превърнат в негови клиенти, които един ден ще жадуват за домашно отгледаните му призрачни орхидеи, но аз си знаех, че дори да му платиш един милион долара, той не би се появил на подобно събитие. Въпреки това му се обадих и го попитах дали иска да дойде с мен просто за да го подразня. А и не ми се ходеше сама. В деня, в който се чухме, го беше обзело някакво приповдигнато настроение.

– Аз да ходя на онова парти ли? – отвърна той – Никакъв шанс. Онези хора ме мразят. Мислят ме за някакъв престъпник. Ненавиждат ме. Не съм добре дошъл в света на растенията – звучеше самодоволно. – Искат да ме видят мъртъв. Не се шегувам. Мислиш, че те будалкам ли? Е, никак даже. И ако трябва да съм честен, чувствата ни са споделени.

– Значи, няма да дойдеш с мен?

Той изсумтя, без да отговори, и след миг ми затвори телефона.

Имението „Флаглър“ е добър избор за провеждане на официален прием. Построено е през 1902 г. от Хенри Флаглър, финансист и търговец на петрол, който е един от най-ранните предприемачи, спомогнали за развитието на Маями. Мястото е огромно – дори в страничните му крила има други по-малки крила. От 1959 г. насам в него се помещава исторически музей, но все още се вижда ясно колко поддържан и красив дом е било, когато е било обитавано. По форма е квадратно, а в преддверието му се издигат шест монументални колони. Стаите вътре са просторни, а таванът е висок и разкроен от множество греди и всичко наоколо блести – полирано до блясък дърво, сребро и искрящи позлатени дрънкулки по стените и пода. За приема градината отпред беше украсена с примигващи жълти лампички, които хвърляха разсеяна светлина в горещата и влажна нощ. Когато приближих с колата, сърповидната алея, водеща към имението, беше вече пълна с лъскави коли и половин дузина асистенти с колосани бели ризи и папийонки, които тичаха напред-назад, задавайки се от някакъв далечен паркинг. Изчаках си реда и загледах как от всяка кола пред мен излиза първо жена в дълга рокля и дълъг шал около раменете, а след нея и мъж с изтупан черен смокинг. Нощта беше чувствена и мечтателна. Над алеята надвисваха палми и хвърляха по нея сенки като от огромни ръце. Моравата блещукаше с капки роса. Жужаха щурци, скрити в тревата. Вратата на имението често се отваряше и в нощта нахлуваше музиката на оркестъра отвътре.

Вътре обстановката също беше замайваща. Стотици хора се тълпяха в преддверието, а други се редяха да поздравят председателите на Обществото за орхидеи, да им стиснат ръка и да се запознаят с почетните гости от Англия – граф и графиня Менсфийлд, лорд и лейди Скелмърсдейл и високопочитаемите Алистър Морисън и мисис Морисън. Английските дами носеха очарователни пищни рокли в нежни цветове и имаха светли, прибрани прилежно в кок коси. В приемната зала и покрай балюстрадата бяха наредени с лице към дансинга шейсет-седемдесет кръгли маси. В средата на всяка от тях бе поставена различна аранжировка с орхидеи. Те бяха дарени от производители от Флорида, Калифорния, Тайланд, остров Джърси, Хаваите и Холандия. В преддверието се издигаха три високи платформи, а върху всяка от тях имаше месингов съд с големината на вана, пълен с розови, кремави, бледозелени, лилави, жълто-оранжеви, както и чисто бели орхидеи. Всички те бяха доставени същата сутрин от Сингапур. Въздухът навсякъде ухаеше приятно. Сред тълпата се движеше сервитьор със сребърно плато с дребни ордьоври и орхидеи в средата. Жена, която бях срещнала на едно изложение за орхидеи, ме стисна за лакътя, поздрави ме и ми подшушна, че за десерт бил подготвен шоколад във формата на орхидеи, които обаче се разтопили по-рано през същия ден.

Хората бяха дарили различни неща, които да се разпродадат на търг след вечеря – старинна ротативка, билети за Олимпийските игри, антикварни ръчно изрисувани чинии с орхидеи, шест редки вида „Венерина пантофка“ (Paphiopedilum), картина с изобразена „Венерина пантофка“, нарисувана от известен художник на орхидеи, картина на любимата ти орхидея, нарисувана от художника от Кралското градинарско общество, документ за правото да именуват нов хибриден вид орхидея на теб или на когото пожелаеш. Елизабет Тейлър бе дарила шестстотин бутилки от новия си парфюм, които бяха опаковани и раздадени като подаръци за гостите. В съседство с предметите за търга върху триножник беше изложен неин портрет. Опашката за разглеждане на предметите беше много дълга и аз успях само да надзърна тук-там над нечие и друго рамо, като видях, че някой е предложил 575 долара за чиниите с орхидеи и 500 за портрета на любима орхидея.

Докато се придвижвах към масата си, зърнах графа на Менсфийлд, подпрял се на една от стените. На влизане двамата с жена му ме бяха впечатлили много – тя беше толкова красива, а на допир ръцете ѝ бяха меки като бебешка кожа. Графът имаше добре поддържана фигура, лъскави бели коси, очила с черна пластмасова рамка и разсеян, невинен вид. Сигурно тъкмо се беше измъкнал от опашката по посрещането. Изглеждаше леко оклюмал. Правеше гримаси и движеше рамене, но някак успяваше да не си разлее питието. Отидох да го поздравя, а той ме погледна оживено и отвърна:

– Нищо друго не може да те накара да се почувстваш така добре, както едно хубаво американско мартини!

Покани ме да се пооблегна заедно с него на стената. След миг ми разказа, че е претърпял лека операция и се възстановява и че тъкмо се завръща от изключително приятно пътуване – беше ходил на лов с много добри приятели от Испания, след това и с приятели от Швеция, след което бе посетил много близки познати в Италия, а след това и в Барбадос. Попита ме какви видове колекционирам, а аз си признах, че съм просто наблюдател в света на орхидеите. Той въздъхна и ми разказа как страстта му към орхидеите започнала много невинно с един цимбидиум от „Хародс“[1], подарен му от приятел.

– Никога преди това не се бях докосвал до орхидеи. Сложих цимбидиума в оранжерията си и той за жалост… повехна. През 1971 г. обаче се преместихме в Шотландия, и тогава, Бог да ми е на помощ, сложих начало на колекцията си. Имахме един стар градинар, останал на служба още от времето на баща ми, който харесваше домати и аспержи, но хич не обичаше орхидеите, така че трябваше да го следя и наблюдавам.

Графът вече изглеждаше много ободрен. Спомена, че притежава и собствена малка фабрика за дестилация, където си правел специална резерва едномалцово уиски „Роял Локнагар“. Покрай нас премина сервитьор и графът го повика, за да замени празната си чаша с ново мартини. По време на размяната сервитьорът беше скован и необяснимо засрамен, докато графът не му смигна, преди да го отпрати, и се обърна към мен:

– Откакто започнахме да колекционираме орхидеи, не сме спирали – обясни той. – Наистина се привързах към тях. Обичам ги, защото изглеждат леко подли, но и леко загадъчни, не ви ли се струва и на вас така? В началото ми беше много трудно, докато съумея да ги накарам да разцъфнат, но когато успях, ликувах безкрайно. Те са едно огромно предизвикателство. Сърдят се, мусят ти се и те пренебрегват. Но ние с орхидеите се спогодихме! Издигнах специална постройка за орхидеи в резиденцията си с три различни климатични среди, контролирани от компютър, за да мога да отглеждам разнообразни орхидеи, които изискват различни условия. Разполагам с информация за всяка една от тях на компютъра – откъде я имам, кога за последно е цъфтяла и всички други подробности.

Попитах лорд Менсфийлд какво е препитанието му. Той обясни, че е бил министър в кабинета на Маргарет Тачър до 1981 г., а след това член на Камарата на лордовете.

– А сега… предполагам може да се каже, че съм пенсионер – продължи той. – Доколкото мога, прекарвам всеки ден в оранжерията си, но понякога дългът все още ме зове, както виждате – той махна с ръка към опашката по посрещането и след това направи няколко забележки относно подредбата на цветята в залата. Глъчката на тълпата се успокояваше, а музиката на оркестъра утихваше, което означаваше, че наближава време за вечеря. Графът се поизправи и с характерно движение проточи врат като пиле, за да измъкне адамовата си ябълка над яката.

– Та казвате, че нямате нито една орхидея, така ли? – попита той. – Ако млада дама като вас постави началото на колекцията си сега, когато стане на моите години, вече ще е постигнала завидни резултати.

Неговата собствена колекция не беше навършила и трийсет години от създаването си, а вече беше най-голямата в цяла Шотландия.

– Някое от децата ви отглежда ли орхидеи?

Той се засмя и отвърна:

– Имам син на трийсет и девет и съм убеден, че иска да се докопа до орхидеите ми. Струва ми се, че очаква с голямо нетърпение моята смърт.

 



[1]„Хародс“ – един от най-известните универсални магазини в Лондон. – Бел. пр.



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н