Литература Към рубрика

Нежните човеци на Мария Македонска



"Ако отиваш някъде, не забравяй да вземеш със себе си и нежността. Със сигурност ще има момент, в който ще ти потрябва." Това ни съветва Мария Македонска – автор на малката квадратна книга "Нежни човеци" с разкази, вдъхновени и посветени на любимите ѝ хора. А защо квадратна? "Защото нежността е като квадрата", казва тя. "Всяка страна е равна на другата." Носител на различни награди през годините, наскоро Мария се пребори за първото място на втория Huawei Smartphone Film Festival с документалния си късометражен филм "В търсене на момчето, което пееше".




Дакелът и луната

Тича Ванката по пясъчната ивица и хваща вълните със зъби. Ръмжи срещу звездите, изравя с лапи малки дупки, а те се пълнят с раци, медузи и нощен вятър.

Ванката обича да тича нощем по брега и мускулите на кафявото му, дълго тяло да потръпват при всяко движение. Обича да усеща върху козината си солените морски пръски, а дългите му клепнали уши да се веят на вятъра. Ванката не може да се насити на нощта. Той подушва с влажния си нос всяка нейна следа и може да я открие навсякъде, дори когато се е скрила зад плътната светла стена на деня. Денят мирише толкова различно от нощта. Денят мирише на пържени яйца, на размекнат асфалт, на вързана на опашка женска коса, на загасена в подметката цигара. Денят мирише на тревога.

А нощта. Тя мирише на студено мляко, на планктон, на прохлада, на изгасена електрическа крушка, която изстива. Нощта мирише на пълнолуние.

Ванката не може да се загуби на плажа, но не може и да се намери. Между зъбите му е заседнала една морска вълна. Тя го дразни и го подлудява, затова започва да се търкаля по пясъка, докато не се превръща в пясъчно куче, но вълната не излиза и не излиза. Дори започва да се разлива в тялото му – навътре към хоризонта, навън – към очите. Пак и пак. А морската пяна излиза от устата му и покрива цялата му муцунка.

На плажа група младежи са си запалили огън и пекат картофи в жарта. Едно момиче, което тъкмо се готви да влезе голо в нощното море, го вижда и започва да крещи:

– Вижте, вижте, бясно куче! Бягайте!

Младежите изоставят картофите в жарта и тичат боси към селото. Голото момиче се опитва да намери дрехите си, а Ванката тича към нея и я захапва за петата. Тя пищи:

– Господи, сега ще побеснея!

Ванката започва да вие, за да я успокои, но тя никак не се успокоява, а припада. Той ляга на пясъка до нея и започва да я ближе по лицето, за да я свести, и тогава морската вълна, заседнала между зъбите му, се закача на миглите ѝ и излиза най-сетне. Момичето се дави във вълната, а Ванката я дърпа за косата по пясъка и тя кашля, плювайки солена вода. Все така гола, се събужда, а луната се отразява в двете пълнолуния на гърдите ѝ, които тя прикрива с длани, защото такива са жените – все се срамуват, че носят две зърна, от които може да поникне цветето на любовта.

Ванката сяда срещу нея в пясъка и я гледа с големите си сини очи.

Тя е бледа и мокра.

Той е тъжен.

Тя отпуска ръцете си надолу.

Той, уж нехайно, се приближава до нея и сгушва главата си между топлите ѝ пълнолуния. Двете лица на луната се усмихват, а третото в небето се намръщва, защото ревнува. Ванката вече не чува нищо друго, освен лунната соната, която пръстите на момичето свирят в косата му, докато го гали. Очите му са отворени, но гледа нежната бяла кожа толкова отблизо, че всичко е черно. Дланите му галят пясъка по бедрата на момичето, а раменете му тихо се топят върху тялото ѝ като църковни свещи, запалени за душите на всички онези мъже, които любовта е превърнала в кучета.

На Ванката




Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н