Литература Към рубрика

Пеат некогаш


“ПЕАТ НЕКОГАШ” МОЖЕ ДА ПОРЪЧАТЕ НА PEATNEKOGA.COM


“Пеат некогаш” вече пет години успява да разбуни духовете в литературните среди и да пълни сърцата на физиците в България, докато биолозите все още мълчат… Четири пъти годишно списанието за литература и научна мисъл излиза онлайн в електронен формат, а по повод петата му годишнина се появи и в красива печатна форма. Първото специално библиографско издание е със заглавие "Флорентинците" и обем от 160 страници. Изчистеното оформление и естетическият усет радват окото. Текстовете пък ощастливяват душата. В него са събрани ключови писания от историята на изданието, но има и изцяло нов набор от поезия, разкази и есета, които не са били публикувани в сайта. Идеята за “Пеат Некогаш” се ражда в едно френско село на брега на река Шаронт, недалеч от Коняк и Бордо, и на две крачки от замъка, в който Шарл Перо пише своите приказки. Там в продължение на няколко години живее основателят на списанието и неговият главен редактор Олга Николова. Този френски престой идва след края на докторантурата й по американска литература в Харвард, където е приета на пълна стипендия след магистратурата си в Софийския университет. Тя се връща в България, където, по щастливо стечение на обстоятелствата, веднага се среща с бъдещите си съредактори и започва работа в Американския университет в Благоевград.  За “Виж!” Олга Николова предостави съкратена версия на един от текстовете си, посветен на поезията и предизвикателствата да бъдат открити точните думи. Нещо, което някак интуитивно погъделичка любопитството ни относно “непреводимото”, особено в тази специфична литературна форма, която малцина се осмеляват да превеждат, защото както казва и един от другите ни гости в броя - “Преводът на поезия не е превод - това си е поезия.”



ОТ ХАОСА - РЕД
автор: Олга Николова

Когато го питат „в какво вярва“, един от отговорите на Паунд е – „в „Метаморфозите“ на Овидий“. Забележете: Паунд не казва просто „вярвам в поезията“; той има предвид и една своеобразна „религия“, в изначалното значение на тази дума (от латинското religare) – онази тъкан, свързваща видимото (влагата, покрила с мъгла полето, заснежената още планина, пяната на вълните, руменината над хълма) и невидимото (това, което кара семето да пораства в житен клас, това, което вдига водата от земята във формата на облак, което предопределя, че коренът живее в земята, а цветето – във въздуха, и което кара Зорницата да отразява светлината на изгряващото слънце…); тоест, силите, които действат в заобикалящия ни свят. За древните те са имали имена. (За нас те са евентуално „от интерес за науката“.)
Пряка пътека към разбирането тук няма, както изобщо няма пряка пътека към културата. В това най-вече се състои алегорията на тези стихове. Ние сме наследници на хилядолетия културни наслоявания – в думите и имената можем да различим пластовете на значения, седиментирали скали, чиято покривка от пръст дава живот на фауната и флората на нашите мисли.
Когато умеем да пишем, ние умеем да си служим с тази многопластовост, а това означава и да овладяваме езиковата стихия в себе си.
Истинската литературна творба е форма на живот, родена от тази стихия, – в която думите, подобно атомите на Лукреций, танцуват в синхрон, в хармония.
Истинността на казаното зависи от това доколко сме способни да оползотворим заряда от значения, съдържащ се в думите.
За точната дума ми е приказката, le mot juste. 
Всяка дума носи писаната си и неписана история в себе си.
Този стихиен потенциал на значенията или се неутрализира набързо от контекста на останалите думи (когато не ни бива особено), или „зазвучава“ в хармония с тях и усилва въздействието на цялото. Писането е симфонично изкуство.
Способността да пишеш е в основата си способност да създаваш ред от хаоса, да извличаш мелодия от шума.
Дърводелецът взима парче дърво и преобразява в маса суровия и груб материал. Майсторът-зидар взима пясък от реката, стволове от гората и скални отломки от планината и вдига пред очите ви чудна къща! Издигал е и катедрали! От безразборно разхвърляния материал майсторът създава изящна форма.
За обикновения човек да създаде някаква форма въобще е предизвикателство.
Чудно ли е тогава, че в нашата поезия, в която римуваният стих до вчера беше почти задължителен, точният изказ е такава рядкост? Свободният стих се възприема у нас с много уговорки и тематични ограничения; той идва с готови образци и в среда, която се опитва да прикрие връзката между свободата на стиха и свободата на ума, и двете – форми на естествения стремеж към истината. 
Свободният стих е до голяма степен реакция срещу новата езикова среда, която се появява към средата на 19-ти век в Америка и Европа, с възхода на рекламата, пресата, книгоиздаването и пр. Ние днес живеем в същата хаотична и неблагодатна среда. В нея естествената позиция на духа е отбранителна, а не съзидателна. Отвсякъде към нас летят послания – новини, реклами, реплики, дочути разговори, откъслеци от книги и статии, които се смесват с фрагментарните мисли в собствените ни глави. Неразборията е оглушителна и присъщата ѝ сила е да ни държи в ступор. Тя е нашата стоглава ламя.
Не това е била средата например, в която се създават сонети или пък песни като тези в нашия тъй наречен фолклор. Нашите песни дестилират напевността на старите говори и ѝ придават правилни форми (както градината придава правилна форма на дивата природа). Те редят говора в десени – заради самата радост от десена, заради любовта към него, видима, освен в песните и в танците, и в тъкачеството и везбата.
Нашият ум разпознава в десена отражението на онова, което отличава всяко нещо, устремено към светлината (към слънцето) – хармонията, настройката на елементите, събираща ги в едно цяло (погледнете което и да е цвете). 
Мисълта надхвърля възможностите на стила, затова, ако писателят не намери правилната форма на идеята си, а представи нещо посредствено или нагласено, идеята вече я няма („Където няма форма, няма вече и идея“ – казва Флобер.): тя може да съществува независимо от ума само в точния си образ, само чрез точните думи.
Този принцип изглежда простичък и очевиден, и може би именно затова толкова лесно се пренебрегва. Въпросът винаги е: как най-точно да се каже? Ако казаното е точно (вярно на мисълта), то е истина, а ако е истина – то е и красота.
Да се говори за истината и красотата по този начин днес е табу. „Остарели неща, старомодни идеи“, ще ви кажат. Но подобни реплики издават нагласата на човек, който просто следва и най-вероятно е способен единствено да следва посоката, в която го напътва някой друг. Няма голям писател, който да не се е стремял към това единство. То е едно от най-трудните неща, които човекът въобще си е поставял за цел да постигне. Затова и по традиция се полага в сферата на божественото, на възвишеното.








Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н