Литература Към рубрика

ПОНЕ ДА ИМА ЗЕЛЕНИ ОЧИ


снимка: Ивайло Петров

Нинко Кирилов е автор на сборника с разкази "Двойници и животни". “Поне да има зелени очи” е част от един бъдещ друг такъв, "Човек сред хората", който чакаме с нетърпение. Тези дни Радослав Парушев описа Нинко Кирилов по-добре, отколкото ние бихме успели с толкова малко думи, като му написа посвещението: "На Нинко - новиятрадославпарушев!"




От седемнайсет години виждаше лицето разчупено на три части като ваза от китайски порцелан. Едната част беше общо взето почти целият ляв профил, но без брадичката, обецата беше планета от съзвездието Вега, къдрицата зад ухото напомняше на поредния завой, където все някой умира след нелепа катастрофа, а скулата винаги е ножът за последното причастие. Втората част, тази в средата, беше идеален нейн анфас, но само на частта с очите и бретона, гледаше като преди самоубийство или целувка, веждите бяха извити ножове, от краищата им почти течаха червени реки, а косата над тях ги предпазваше от чужди погледи, той не би го позволил. Третата, последна част винаги е извърната настрани, крие се от него, страх я е или просто не го желае, но така само открива тънката си шия, на която липсва белег. Този портрет виждаше всеки ден, такава тя беше още от ученическите години, когато седяха на разстояние няколко чина. После я срещаше по улицата, в магазина, портретът почти не се променяше, само трите части бяха станали подвижни - понякога виждаше само едната, а след това си спомняше, че е видял и друга, но просто не е поискал да обърне внимание. Всяка от частите остаряваше с различно темпо, затова лицето винаги беше ново. Затова започна да я рисува. Понеже виждаше само лицето, понякога добавяше тяло на паяк или на степна лисица. Друг път миглите ставаха пипала на октопод, а в бузите имаше дупки, разядени от сяра и мисли. А също устните често изтъняваха, за да бъдат редове на думите, които някой трябваше да напише. Но това, разбира се, щеше да е след години.

И ако хиляди цветя подаря, а любов нямам, нищо не съм.

Започна да я снима. Без тя да знае, разбира се. После режеше всеки кадър и правеше колажи от парчетата. От различни снимки. Изчакваше лепилото да си свърши работата. Едва тогава започваше да рисува. Не променяше нищо - зле залепените парчета от фотографии, тялото вече не беше тяло, а пъзел, логическа задача, детайли без общо кратно. Кога букет ще протестира, че някой реже цветята му? Кога някой пъзел е недоволствал как го сглобяваш? Беше под силната настолна лампа на бюрото, получаваше му се все по-добре.

Нам цветята са дадени да ни усмихват и с благоухания да будят истинската ни същност, за нищо друго.

Първо дойде един препродавач. После втори и трети. Започнаха да купуват картините. Всяка от тях беше религиозно събитие за него, но отправено към нея. Името му вече значеше нещо. После още нещо. Неприятната новина: не можеше да рисува друго. Лицето вече не беше на три части, а на седем или дори на дванайсет, а понякога шейсет и три, зависеше от деня. Всяко платно беше като нова жена, върху която рисуваше пак нея. А всяка жена беше като платно, статив и после рамка. Това не го спираше. Стараеше се да я вижда редовно – разминаваха се по пътя към метрото, купуваха нектарини от една и съща възрастна дама. А после, после не се срещаха часове, дни и седмици, той пак рисуваше, но сякаш целуваше снимки през стъкло, нарязани снимки, звук като от аудиокасета през воден поток, самоудавяне в бяс и точно обратното, как ли щеше да изглежда лицето след среща с бръснач.

Купи си бръснач. Изхвърли го. Купи си и сандвич. На опаковката пишеше, че ще оцелее още две седмици. Зелена мазка по скулата, силна, здрава, остави четката да се накисне във вода. Замахна и взе по-тънка четка, промени цвета. Докосна бавно, но категорично. В хладилника имаше пуешко, майонеза и салата айсберг. Беше гладен и сега, но моментите сами се подбират. Можеше да живее дори само с кашу и много вода, на много вода и мляко, на мляко и овесени ядки. Спеше по няколко часа, после се будеше. Портретите винаги са огледала на художника, а той мислеше за сандвича. После го забрави, сети се за извивката на коляното отзад, за лактите, които бяха оръжия за масово унищожение, щеше да се завърти около оста си и роклята да хвърли шрапнели от светлина към всички околни.

А може вечен да бъдеш, ала цветята не са, така че намери как да ги дадеш, докато не са умрели, докато тя не е умряла, докато смъртта не ви е срещнала по малката уличка до нейния скромен вход.

Дъвче сандвича внимателно. Ходилата му са като махала на два различни часовника над реката. Зелена вода, мътна. Мисли, разбира се, за нея. Ако някога има жена до себе си, трябва да е точно тя - коса с безумния цвят на стар дървен скрин, в който има заключена тайна, с онази чупка над раменете и дълъг бретон с остротата на мачете, малка аристократична брадичка, фина усмивка с един по-къс зъб, който добавя още малко енигма, тесните рамене, които са долната част на рамката за лицето, високия ръст, прасците, в тях сякаш живеят малки животинчета и я движат, онези обувки, за които ще бъдат написани цели дневници, а токчетата им са карфици, които могат да се забият в нечие сърце с лекото и почти случайно докосване на кинжал на убиец, пръстите на ръцете с тяхната смразяваща грация, единият пръстен е с продълговат рубин, талията е в бесилото на широк колан. Тя трябва да изглежда точно така. Абсолютно същата. Съвършена. Без никакви промени.

А може и да е съвсем различна. Но поне да има зелени очи.


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н