Хора В КАДЪР Към рубрика

БОРИС ЗАФИРОВ


снимка: Неда Соколовска

Борис Зафиров е театрален журналист, върл фен на Борис Виан (и на много други), непоносим киноман, който не спира да те затрупва с нови заглавия на филми, а отскоро и режисьор на документални театрални представления. Той живя в София дълги години, след което реши да се върне в родния си град Пловдив. Тъй като винаги има какво да каже, го потърсихме за да сподели с нас какво е новото, което се случва при него. 

Представи се с три изречения…
Казвам се Борис Зафиров от Пловдив. Завърших през 2012г.  НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност „Театрознание и театрален мениджмънт”. В момента работя на свободна практика в областта на сценичните изкуства.    

 

Завърши театрознание. Как реши да се впуснеш в режисурата? 

Не е било част от някакъв план. Когато учих театрознание в НАТФИЗ  гледах много театър и се вълнувах от гледните точки и на хората, които го правят. Започнах да взимам интервюта, да пиша статии, да работя за някои от театралните фестивали в България.  Пътувах и в други страни, пишех за международни фестивали. Това което ме водеше беше до голяма степен свързано със социалните рефлекции на театъра. За това и статиите и интервютата ми бяха по скоро журналистически, а не критически. Не ми беше толкова интересно да анализирам качествата и недостатъците на представленията и авторите им, по скоро се опитвах да разбера какви са им позициите и отношението към различни обществени и човешки проблеми.  След едно интервю с Георг Жено той ме покани да участвам на работилница за документален театър. От получения резултат по късно той продуцира първото ми представление „Да купиш история”, моноспектакъл с Благой Бойчев. След това се появи идеята за второто ми представление – „Безсъщност”. Трудно ми е да кажа, че съм режисьор, имам доста какво да науча преди да започна да се представям по този начин. В последно време много хора се кичат с това определение, под претекст, че имат какво да кажат на света, въпросът е знаят ли как да го кажат и вълнуват ли се наистина от това, с което ангажират публиката.  Имам късмета, че работя с хора, които първо са професионалисти, отдадени на професиите си и второ са мои приятели. Не мога да си представя да се бях пробвал да поставям „Безсъщност” с трупата на Народния театър примерно... щяха да ме разкъсат.  

И така моето преминаваме от театрална журналистика към драматургия и режисура се случи съвсем спонтанно и естествено. Надявам се, че ще имам възможността да се развивам в тези посоки.


"Безсъщност" може да гледате на 3 октомври от 19:00ч. в Драматичен театър Пловдив

С какво те привлича документалният театър? 

Привлича ме с откровеността и ангажираността към хората и случаите, които представя. Харесва ми липсата на интерпретация (понякога изцяло, понякога частично) на образите, харесва ми че актьорите в повечето случаи представят образи, които са изградили на базата на срещи с техните прототипи. Всичко това говори за лично отношение. 

Друго много важно нещо е, че актьорът има своята позиция като човек. В това представяне, той споделя и себе си. Симбиозата между неговата личност и другия образ е своеобразно пътуване между две персони и по време на това пътуване ти припознаваш себе си в другия и обратното. По този начин ти съотнасяш проблемите, за които говориш на сцената, към своята лична история и това прави ролята ти истинска. Помня когато гледах „Истина извън полярния кръг”, първото представление на театър „Реплика” с Георг Жено – бях впечатлен от начина , по който актьорите представят образите на персонажите си през собствените си емоции. Разпознавах от сцената реакции и интонации, които са ми познати от срещите ми с тях в ежедневието. След това взех интервю с Георг Жено и той ми разказа много неща за документалния театър и за подходите му. 

Ролята на документалния театър в обществото е много важна според мен, защото в някои случаи той се превръща в лисващата институция, в липсващата медия, в липсващата отговорност на обществото към даден човек или група от хора. И това не се случва с цел социална спекула, целяща съжаление, сантименти и аплодисменти, случва се с цел да бъдат споделени забравени или незабелязани човешки истории. За мен това е много изначална подбуда да се занимавам с театър, да разказвам личните истории на определени хора. Хора, които по една или друга причина са влезли под някакъв общ знаменател и техният проблем се разглежда , най-грубо казано, на кило. За да се интересуваш и наистина да се развълнуваш от даден проблем, трябва да се срещнеш буквално очи в очи с реалността.  


"Безсъщност" може да гледате на 3 октомври от 19:00ч. в Драматичен театър Пловдив
 

Живя доста време в София. Защо се премести в Пловдив? 

Това отново се случи поради естествено стечение на обстоятелствата. Завърших НАТФИЗ, поживях още една година в София, това, с което се занимавах започна да се изнася извън пределите на столицата и така лека по лека се насочих към Пловдив. Аз съм пловдивчанин и честно казано имам някаква привързаност към града. Често се питам от къде точно идва тази принадлежност да живея тук, защото сравнение с другите места, към които мога да се насоча, тук ги няма условията, които могат да спомогнат за професионалната ми реализация.  Много съм благодарен за годините, които прекарах в София, най-вече защото се запознах с много хора, с които работих и още работя. Но в един момент ангажиментите ми, които бяха свързани със София намаляха. Намаляха и нуждите ми от хипер социален живот, започнах да си давам сметка, че е време да систематизирам всичко, което съм натрупал като информация и контакти, а Пловдив е достатъчно спокоен град, в който можеш да си подредиш мислите и идеите, без да бъдеш затрупван от нови и нови неща. 

Друга основна причина за това да се преместя, която осъзнах с времето, е, че имам социално-артистична  потребност да правя това, което правя, на територията на града, в който съм роден. Нещо като артистично и екзистенциално предизвикателство – да намеря начин да съществувам и да се развивам по начин, който ме удовлетворява. За момента в Пловдив почти не съм имал възможността да работя в посоките, в които ми се иска, но лека-полека се задвижват нещата. 


"Лоши деца" може да гледате на 6 октомври от 19:00ч. в Драматичен театър Пловдив

Разкажи ни за своите лични проекти… 

Този въпрос може да ни отведе в много абстрактни и условни времена и пространства. През последните десет години имах редица идеи за проекти, някои от тях бяха белязани от наивизма на студентския дух, други бяха чиста форма на суета и претенция. 

Това, което ме вълнува в момента, е как да се разшири културният спектър на град Пловдив. Сега ще прозвуча малко крайно, но все пак човек трябва да е откровен – според мен има огромна нужда Пловдив да се завърне към високата култура. Театърът, киното, музиката, литературата отново трябва да станат част от ежедневието на хората, техните потребности и да влияят на отношението им към живота. В момента много хора го спрягат Пловдив като арт град (честно казано, не знам какво имат предвид под арт град или арт човек), като място, на което се случват хиляди събития. До голяма степен те са прави, но има някои нюанси във възприятията на обществото, с които не съм съгласен. Културата не трябва да се свежда единствено и само до „entertainment”. За мен културата е коректив на обществото, който възпитава ценности. Юлия Огнянова казваше, че изкуството има за цел да превръща нравствените проблеми в естетически. За съжаление сме се върнали малко назад и трябва да започнем от превръщането на битовите проблеми в нравствени. 

Казвам всичко това, за да не изброявам поотделно всичките си идеи и проекти. Проектът, в който участвах за разработване на кино „Космос”, проектът ми за документален филм за единствения клоун в Пловдив (Кени), който на няколко пъти бива арестуван или нагрубяван, проектът ми за платформа за социално ангажиран театър – „Театър на отговорността” и всички останали хрумки и идеи са в посока на промяна на градската среда, в която живея, в посока на това да се замислим какво означава за нас думата демокрация. Александър Морфов веднъж каза, че България е крайно тоталитарна страна, която преследва някакъв въображаем демократичен модел. Надявам се, че имаме сили да променим това.  


"Безсъщност" може да гледате на 3 октомври от 19:00ч. в Драматичен театър Пловдив
 

А сега ни кажи за „Театър на отговорността”… 

„Театър на отговорността” беше част от проекта „Културен Космос”, който излезе от името на Колектив Кино Космос. По една или друга причина той не се осъществи и аз започнах да го работя по него като самостоятелен проект. За щастие се появиха и други хора, които повярваха  в идеите и значимостта на проекта и сега сме на път да реализираме първото си събитие „Театър на отговорността- Форум 2017”. То ще се случи благодарение както на нашите усилия, така и на партньорите ни: НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, Нов български университет, ПУ „Пасии Хилендарски”, Арт- офис, ДТ „Н.О. Масалитинов”, клуб „Петното на Роршах”. Събитието ще се случи между 03.10 и 08.10.

Основната идея, която стои зад този проект, е разширяването на театралната сцена в Пловдив в посока на социално ангажираното изкуство. От една страна искаме да запознаем театралите и публиките с този тип сценични изкуства, от друга искаме да върнем човека и неговите проблеми в центъра на общественото внимание. Това, към което се стремим, е да се превърнем в международна платформа, в която артисти и социални организация да си партнират и да работят в посока на разрешаване на различни локални и глобални проблеми. Иска ни се някой ден да можем да каним артисти, които работят с различни проблемни групи: хора с психични проблеми, хора със специални нужди, маргинални общества. Вярваме, че театърът може до голяма степен поеме отговорностите, от които държавата и институциите са абдикирали. Стремим се към провокация на отделния човек, който трябва да се замисли, че ситуацията, в която се намира, зависи от него, от отговорностите, които е поел спрямо самия себе си и обществото.  


"Лоши деца" може да гледате на 6 октомври от 19:00ч. в Драматичен театър Пловдив
 

Кои театрални постановки ще ни препоръчаш в Пловдив?

Ще ви препоръчам да се замислите какво ви интересува наистина и тогава ще разберете какво ви се гледа. Не харесвам модела на американската критика, която определя кое представление ще живее и кое ще вегетира. В Пловдив изборът не е голям и ако препоръчам пет представления, то останалите пет ще отидат автоматично в графата на непрепоръчаните.  

А в София?  

За съжаление през последните два сезона съм гледал много малко представления в София и нямам обективна представа какво се случва по сцените. Това, което мога да кажа със сигурност, е да не изпускате представленията и събитията на Фестивала за свободен театър през ноември. 

 

Кои са твоите любими места в Пловдив? 

Клуб Фарго, Кино „Лъки Синема”, Бар Контрабас, старото кафе в библиотеката, новата сцена на драматичния театър ZOOM ЗОНА, театър ХЕНД и заядливият клоун Кени и един куп други места, където срещам хора, с които имам какво да си кажа.  


"Премълчаното разказано "
 

Какво правиш извън театъра? 

Сервирам в един ресторант по няколко дни в седмицата. Гледам кино, излизам с приятели, стандартните неща, пазарувам на баба ми, карам колело. Общо взето правя всичко, което ме запознава с живота извън театъра, защото без това няма как да има  театър. 

 

Знаем, че си заклет киноман. Кои филми последно привлякоха вниманието ти?

Последно време не съм гледал много филми, защото беше лято и пътувах. Пролетта гледах един от последните филми с Матю Макконъхи (не знам дали така се пише на български) – „Злато”. Хубав филм, който постоянно ме изненадваше с развоя на сценария. 

 

Задай си въпроса, който винаги си искал да ти зададат журналистите… 

Никога не съм си мислил за такъв въпрос… За какво мечтаеше когато беше малък? 

 

А сега отговори… 

А сега де. За разни материални детски прищевки – видео игра, пари за глупости, подвизи.

Благодарим ти!
И аз ви благодаря! С удоволствие следа и чета вашето списание! 


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н