Хора В КАДЪР Към рубрика

БОЖИНА, КОЯТО ВИЖДА ЧЕРВЕНО



Когато Желязната завеса пада през 1989 г., Божина Панайотова е едва на 8 години. Скоро след това се мести заедно с родителите си в Париж и там стига до киното. То пък я връща в България и нейното собствено минало в първия ѝ пълнометражен филм “Червено, твърде червено”, който направи своята световна премиера в документалната програма на Берлинале тази година. 
 
В него Божина се завръща към софийските си корени 25 години след преместването си в чужбина с усещането, че има нещо недоизказано в семейството ѝ. Защо винаги са можели да пътуват? Били ли са родителите ѝ привилегировани? Божина им задава неудобни въпроси. Смесвайки детективското си разледване със стари семейни архиви, пропагандни филми и съвременни репортажи, тя създава многопластов и комичен колаж от звук и картина, който ни разкрива нейната одисея между преди и сега.
 
Преди четири години Божина представи късометражния си “Космонавти” в рамките на София Филм Фест, а тази година тя се връща на него с “Червено, твърде червено”. Във филмографията ѝ като режисьор влизат още Si je tombe (If I Fall) и À domicile (Home Match), а като сценарист името ѝ фигурира още в заглавията Hope, Not K.O. и In Limbo. 



Какъв е вашият поглед към миналото? Какво търсите там?

Заминах за Франция след промените, на 8 години. За мен България остана в миналото. Когато започнах да снимам, имах нужда да наваксам неизживяното, да свържа преди със сега и да изживея нещо в сегашно време. Но когато пристигнах в София, сегашното веднага ме препрати към миналото. Протестите през 2013 г. се обръщаха назад. Хората говореха за комунизма и за следите от режима днес. И това веднага ме грабна. За да вървя напред, трябваше да погледна назад. И то не само с исторически поглед, но и в личен план. 


Кога „виждате червено“? Оригиналното име на документалния ви филм е „Je Vois Rouge”, което буквално се превежда като „виждам червено“, а преносно - „ядосан съм“…
Филмът играе с подозрителността и параноята, които заразяват всичко. Буквално, гледам през червен филтър. Червеното препраща към комунизма, но също и към кръвта. Кръвта като семеен корен и кръвта, която се обръща и зачервява бузите от силна емоция. „Je Vois Rouge“ означава момента, в който емоцията те хваща и прелива отвсякъде. Моят образ като дъщеря и едновременно режисьор се хвърля напред като бик в арената, който се бъхти срещу червеното без да си дава сметка, че може да нарани близките около себе си. В моя случай се боря със собствения си идеализъм спрямо червените пионерчета, които бяха моите детски герои, но и също спрямо обратния античервен идеализъм, който ме кара да гледам с преувеличена лупа на родителите ми. 
 
Каква е историята в „Червено, твърде червено“?
След 25 години във Франция се връщам в България с камера в ръката и едно главозамайващо съмнение: Ами ако семейството ми е сътрудничило на тайните служби на тоталитарния режим? Ако родителите ми са част от тези “червени боклуци”, срещу които народът протестира? Започвам да разследвам, готова на всичко. Всяка стъпка напред предизвиква гръм и тряс в семейството.  


 
Какво ви провокира да направите този филм? 
Всичко тръгна от пионерската връзка. Аз съм от това поколение, което се подготви да стане пионерче, но не успя, защото режимът падна. Истината е, че изпитвам много силна носталгия към моето детство и почти фетишистка привързаност към червената връзка. Може би защото тя е символ на цял един свят, към който ми предстоеше да се присъединя, но който изведнъж потъна. Един френски продуцент, на който бях разказала тази моя обсесия, ми каза: “Отиди в България и започни да си водиш снимачен дневник!”. Така пристигнах в София с много малко средства, но с огромна свобода. Още преди да знам каква ще е историята, знаех, че искам да експериментирам с нов начин на документален разказ. Фактът, че нямах нито екип, нито техника, всъщност ми помогна да намеря мой киноезик. Действах интуитивно, без никаква автоцензура, без предварително решен формат, без да знам дали ще направя късометражен, документален или игрален филм. 
 
От каква гледна точка разказвате тази история?
Цялата история се разиграва на живо, докато снимам. Самата аз съм в кадър и зрителят вижда как се справям със ситуацията и едновременно със самите снимки, как поставям камери навсякъде, най-вече в собствения си дом. Методите ми на режисьор са видими и това създава дистанция, понякога комичност. Исках да не задължавам зрителя да се присъединява само към моята гледна точка, а да може да си зададе въпроса – доколко е допустимо това, което прави тя? 
 
С какви чувства приключихте снимките и как ви промениха?
С родителите ми изминахме дълъг път, който ни накара да излезем от класическите семейни взаимоoтношения. Разбрах, че те не ми принадлежат, както и аз не им принадлежа. Тази индивидуализация даде възможност за нова близост и обич. В крайна сметка приех наследстовото, което са ми дали. Приех, че България е важна част от мен. Всичко това ми позволи да стана и аз майка. Сега е мой ред да предавам това, което мога... И да греша. 

Какво според вас дава на зрителя този филм и какви емоции очаквате да предизвика?

Много бих се радвала, ако филмът успее да събуди любопитсвото на зрителя към собствената му история. Ако след филма, се върне вкъщи и се опита да говори с близките си. Надявам се също, че филмът може да вдъхне и малко свобода. Дори сюжетът да е тежък, задача на киното е да вдъхне свобода най-малко чрез формата, която предлага.



 
Какво казва този филм на по-старото поколение и какво на по-младото?
Че има какво да си кажат! Че има какво да правят заедно. Най-вълнуващо в снимките беше как родителите ми станаха съавтори на филма. Бунтувайки се около него, неусетно всеки изграждаше собствения си образ. В края на процеса съзнателно успяхме да работим заедно.  
 
Кое прави една документална история изкуство?
Според мен изкуството търси универсално измерение на въпросите, които задава и нов език, който да ги изрази. Има документални филми, които, освен документирането на дадена реалност, говорят с език, който минава отвъд границите. The Аct Оf Кilling на Жошуа Опенхаймер не само документира масовите убийства в Индонезия, но благодарение на неговия уникален киноезик ни кара да преживеем процеса на отричане и осъзнаване, когато си извършител.
В „Червено, твърде червено”, освен темата, се опитвам да измисля киноезик, който да даде усета за водовъртежа, в който попадат две поколения, когато има рязка промяна в историята. 
Използвам най-разнообразни кадри и формати: архивни филми на ленти, дигитални свръхпикселизирани видеа, снимани с телефон, двойни екрани на Скайп и скрити камери. Този пачуърк предава хаоса, който настъпва, когато ровиш в миналото и едновременно загатва въпроса за днешните методи на всеобщото наблюдение. 
 
Как изкуството успява да изпревари историята в нейното написване?
В България няма „официална история” за близкото минало и всеки си разказва пристрастно своята история. Според мен е интересно как киното може да рефлектира този феномен. То е изкуство, което говори на корема, не само на главата. С този филм се фокусирам върху човека с неговите чувства и състояния. Интересен ми е катарзисът, а не само фактологията. 

Какво трябва да се промени, за да получи документалното кино своето заслужено място на големия и малкия български екран?

Това, което трябва да се защити, е разнообразието, авторското творчество, създаването на форми срещу комерсиалната стандартизация. Няма значение дали е игрално или документално кино. Понякога двете форми се смесват и точно това е интересно. Въпросът започва още с обучението. Каква култура стига до децата, които ще създават културата утре?     




Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н