Хора В КАДЪР Към рубрика

ГРАДСКИ ДИСТОПИИ С ЛЪЧЕЗАР БОЯДЖИЕВ


фотограф: Marco Giugliarelli for the Civitella Ranieri Foundation, 2017

Лъчезар Бояджиев е един от най-влиятелните съвременни художници в България и участник в редица групови артпроекти, кураторски инициативи, дискусии, теоретични школи и образователни курсове. Въпреки че рядко прави самостоятелни изложби и твори основно извън страната, и през март, както през февруари, ще имаме щастието да чуваме името му доста по-често, защото ни очакват две негови изложби: ретроспектива в "Градска художествена галерия" в София (до 11 март) и първата му самостоятелна изложба „Уютни дистопии“ в галерия Sariev Contemporary, Пловдив (до 24 март).
 

Защо темата за градовете и териториите е важна за Вас? 

Защото всичко, което се случва между изкуството и публиката, се случва най-вече в градовете. Териториите ме интересуват дотолкова, доколкото са мислени като понятия – като един вид културен терен, на който се застъпват или припокриват претенциите на разнообразни идентичности и човешки общности – история, език, култура, обичаи и т.н. Това застъпване на взаимни претенции и „искове” за монопол – да кажем върху името на някаква територия, са както източник на конфликт, така и потенциал за разбирателство. В това има нещо много интересно. 

 

Каква е ролята на художника в изграждането на облика на публичните пространства?

Би могла да бъде далеч по-голяма. В България ролята на художника, и въобще на експерта в полето на културата, е сведена до минимум; експертите въобще като че ли само се пречкат в нозете на популизма... Рядко слушат художниците, а онези които успяват да се намесят в публичното пространство са по-често автори на сувенирни паметници или гробищни по вид блокове камък, с които като че ли се отбива номера по белязване на места на паметта. Тези вече са прекалено очевидни, особено в София, рядко са законно поставени и в голямата си част са удивително подтискащи и грозни. Така че – остава полето на временните намеси на съвременото изкуство в публичното пространство, за които намеси обаче е трудно да се постигне разрешение от отговорните градски власти. Мисля си, че малко повече доверие към художниците на временни арт изяви в града ще е само от полза при преосмисляне на употребата на публичното пространство – не само за реклама, или мъртъв камък и бронз, но и за весели, смислени изяви, които се появяват и изчезват като подемат дебат или просто стават повод за радост и веселие.


 

Лъчезар Бояджиев, „На Венеция й трябва метро!”, 2007-2018

 

Какво им трябва на съвременните градове, за да станат по-уютно място за обитаване?

На разните градове им трябват разни неща. Няма общи рецепти за решаването на конкретни проблеми. Но може би на всеки град му трябва доза мъдрост и непременно желание и условия, щото гражданите да участват в предоговарянето на условията на живот в градовете. Като че ли точно убеждението, че не само живееш в даден град, но и имаш думата в определянето на живота в града, създава усещането за уют. В моята практика „предложенията” към разни градове за въвеждане на уют на конкретното място имат утопичен характер. Целта е да се преобърне посоката на мисленето, да се предложи нещо визионерско дори и да не е реализуемо веднага – например, метро във Венеция, чийто „тръби” да стъпят на дъното на лагуната и да станат основа на подпори, стълбове, шахти и т.н. инженерни съоръжения, които буквално да „подпрат” града, за да не потъне. Тогава, казвам аз, когато сме уверени, че Венеция не потъва повече, ще вземем да натиснем още по-решително българското правителство да се ангажира с наш павилион на Биеналето във Венеция – и за архитектура, и за визуални изкуства. А то както сега са нещата, се създава впечатлението, че нашето правителство не прави павилион, защото Венеция и така си потъва, та защо да се хабиме...? Звучи като че ли е мъдро правителство, нали? 

 

Кои са градските митове, с които се сблъскваме най-често?

Че няма пари; че няма начин; че градовете умират от пренаселване или замърсяване; че автомобилите и паркингите са неизбежно зло; че тротоарите никога не могат да станат удобни в цяла София, например; че трябва да има небостъргачи за стане града модерен; че Витоша е високо, а решението на проблемите с достъпа до този национален парк е далеко... и много други. За всичко има решение стига да има повече кураж и по-малко алчност, както и съюз на добра воля между администрация и граждани против злоупотребите с публичните ресурси на града – пространството е един от важните публични ресурси, той не трябва да се разпилява.


Лъчезар Бояджиев, „На Йерусалим му трябва да се рее в небесата!“, 2008-2018

 

Споделете ни най-смелите си идеи за трансформация на градските пространства? 

Те винаги са смесица между утопия и дистопия, като взаимно коригиращи се визии за бъдещето. Трудно е да се визуализират тези идеи, но на думи звучат горе-долу така:
- На София ѝ трябва да помъдрее – още и още;
- На Пловдив му трябва селфи – да се съизмери с всеки свой гражданин и обратно;
- На Ню Йорк му трябва постеля – за да поспи;
- На Москва ѝ трябва да поотрасне – това беше най-провинциалния от всички космополитни мегаполиси... вече не е така; 
- На Рим му трябва да забрави туй-онуй;
- На Сингапур му трябва да се клонира или поне да си има колония - това е така успешен модел, че Лондон трябва да си вземе поука;
- На Лондон му трябва да е като Сингапур – поне малко;
- На Истанбул не му трябва Босфора – Европа и Азия трябва да се съединят в този град съвсеум реално...;  
- На Париж му трябват още поне 2 Айфелови кули – по-малки;
- На Йерусалим му трябва да се удвои – по вертикалата, като „горният” – сакралният град, се рее в небесата;
- На Венеция ѝ трябва метро – по очевидни причини;
- На Касел му трябва летище – за да може всички, които ходят на Документа всеки пет години да спестят от замърсяване на околната среда поне от влакове и автомобили (не че самолетите не вредят...);
- На Сеул му трябва да се поспре за малко;
- На Берлин му трябва да се стегне, а на Виена ѝ трябва да се усмихне. 
И така нататък...


Лъчезар Бояджиев, „На Париж му трябва рестарт!“, 2004-2018

Могат ли те да се превърнат в реални проекти? Какво е необходимо за това?

Могат. Нужно е първо убедителна визуална идея и образ върху хартия, които да направят визията за промяна видима, ясна и разпознаваема като цел. От всеки гражданин – нормален избирател или политик. Останалото е инженерно-проектантска дейност, материали и инструменти, инвестиция и воля за промяна, която като че ли е най-дефицитния компонент, без който обаче не може.

 

Изкуството може ли да бъде генератор на промяна в територии на конфликт?

Тук няма място за подробни примери, но в миналото – например, конфликта в бивша Югославия, или днес в Украйна; дори и по отношение на войната в Близкия Изток, но от дистанция, художници и куратори, институции и публики правят много щото конфликтите да станат по-видими, по-човешки близки и така – по-преодолими. Или проблема с миграцията в Европа – има много проекти, които се занимават с това – едни, за да ни алармират, други, за да предложат реална помощ за хората, които са „на път”, трети – за да предложат осмисляне в далечна перспектива. Но изкуството се нуждае от мир за да бъда ефикасно, с което не се различава от живота.


Лъчезар Бояджиев, "Нов-открит флаг за липсваща страна", 2018

 

Изложбата Ви гостува в Пловдив. Какъв би бил Вашият проект за този град?

В разгърнат вид този проект вече беше реалност миналата година по време на Нощта през септември 2017. Като вид интерпретация и работа с натрупания материал от проекта „Алтернативна карта на Пловдив” на Фондация „Отворени изкуства”, направих нещо като 3D карта на Пловдив във временното пространство на бившия Детмаг „Снежанка”. Използвах гигантски „карти” на града въз основа на образи от Google Earth – общо над 200 кв м образ, печатан върху винил, за да се получи тотална среда – зрителят влизаше в картата с реалното си тяло и ръст, навризайки в тази „карта” като че ли навлизаше в града. На едно само място, така подбрано, че да е на фона на центъра на Пловдив, направих пункт за селфита – така че човек да може да се „съизмери” визуално с целия град, някак си... Пловдив е така разнообразен като квартали и общности, че може би му трябва този вид съизмеряване един-на-един между човек и град, нещо за което жанрът на селфито дава добър пример и възможности – щракаш и публикуваш веднага.

Кои са “уютните дистопии”?

Тези, за които съм намерил някакъв вид прост, но ефикасен визуален пример-предложение за решаване на проблем. Уют в плана на урбанистиката и поне за мен, не е успокоение или някакъв вид дребно-буржоазна мечта за ковьорче, телевизор и мъркащо коте. Уют, това значи, че си се справил с дребнавите проблеми в един град и си видял път за ръзвитие отвъд трудностите, отвъд политическите дрязги, отвъд злобата на деня. 


фотограф: Marco Giugliarelli for the Civitella Ranieri Foundation, 2017

Как би изглеждал Вашият град на мечтите? 

Някаква комбинация между Витоша, Манхатън, Бевърли Хилс, летището Чанги в Сингапур, Ил де ла Сите и Ил Сен Луи, Замоскворечието, там където е Третяковската галерия, и задължително Джумаята.

Има ли град, който вече е реализирал някоя Ваша мечта?

Амиии... Имам една дигитална графика от 2001 г., която изобразява картата на Виена като че ли видяна през силно замъгленото стъкло на душ-кабина... И там имам текст, който гласи – „Всеки път когато взимам душ, в съзнанието ми се мържелее Виена”.  (“Every time I take a shower I can see Vienna in my mind!”)




LB_Vienna_Glass_2001

Ретроспективата на Лъчезар Бояджиев ще бъде в "Градска художествена галерия", София до 11 март.
Самостоятелната му изложба „Уютни дистопии“ - в галерия Sariev Contemporary, Пловдив до 24 март.

 

 









 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н