Хора В КАДЪР Към рубрика

ПЪТУВАНЕ В СПОМЕНИТЕ


фотограф: Анелия Тодорова


Зад гърба си има 7 изложби, профилът й в Инстаграм - над 11 000 последователи, а блогът й бързо попада в топ 10 на световните интернет места с ломографски снимки. От около две години е запалена по снимането с телефон и организира курсове по смартфон фотография, където предава на други ентусиасти опита как да улавят красотата на мига без да се налага да стигат до скъпоструващи дестинации. Нещата, с които хората познават Вера Гоцева, са минимализъм, природа и портрети, които носят усещане за някакво мечтание. През ноември ще видим и една много по-лична картина на вътрешния й свят в изложбата „Пощенски картички към баща ми“. Проект, посветен на фигурата на бащата, на смъртта и загубата, която не може да бъде върната. Визуален разказ за празнотата, която мъртвите оставят след себе си.
Повече от година Вера събира разпилените кадри от пилигримстването в темата за скръбта, за да ги превърне във 
фотографска изложба и социална инсталация. „Пощенски картички към баща ми“ се открива на 9 ноември в галерия Credo Bonim и може да бъде видяна до 3 декември. Повече за пътуването отвътре навън и отвън навътре, за спомените и рязкото събуждане от илюзията за вечността на нещата ни разказва Вера.

Кое беше водещото за теб в подбора на снимките за изложбата?

Работя над година по този проект. Това е период, в който натрупах архив от снимки, малка част от които влизат в изложбата, а по-голяма част в албум, който ще издам следващата година. Беше едновременно трудно, но и спасяващо да се спра на девет снимки с помощна на куратора си – Павел Червенков. Онова което търсихме накрая бе най-вече хомогенност, дълбочината и лично послание. Фотографиите в изложбата съдържат интимност от един невидим разговор с моя баща. Изборът бе дълъг, труден и прецизен. В крайна сметка хората ще видят онези девет фотографии, които ще съществуват в серия от пет и ще се продават. Тези снимки са ядрото на проекта.


фотограф: Вера Гоцева
 

Как Павел Червенков се включи в този процес?

Обадих се на Павел в края на юли, след като повече от месец мислех върху това, че искам да консултирам точно с него фотографиите за изложбата, защото след толкова много снимане бях объркана. Познавах Павел от страхотната му работа и от една жива среща, но това ми бе достатъчно, за да избера точно него. Харесвам го, защото е истински професионалист и много директен човек. Павел има много точно око за фотография и високи изисквания. Спомням си, че като му се обадих много се вълнувах, обясних му по телефона защо го търся, а той ми каза, че никога не е бил куратор и че не би направил такова нещо, но съм го спечелила с това, че проектът е толкова личен. После имахме точно три срещи до средата на септември, в които финализирахме снимките, които влизат в изложбата. Интересното е, че и двамата с Павел снимаме, имаме различен стил, той е традиционалист, аз експериментатор, и в курирането имаше една тънка граница, която не трябваше да бъде премината, а именно той да ми наложи своето виждане. И в това отново се прояви като истински професионалист. Павел ме насочваше внимателно, даваше ми точните съвети за кадри, избор на хартия и прочее, но винаги оставяше крайното решение на мен.

 

Разкажи ни повече за социалната инсталация. Защо тя е важна част от проекта?

Социалната инсталация затваря проекта. Издига личното към общото, като не го лишава от съкровената интимност, която съдържат снимките като послания. Идеята за инсталацията се роди в разговор с Яна Тавание, с която сме приятели от години. Една вечер си седяхме и говорихме за какво ли не. Яна знае за проекта почти от самото му начало и се вълнува редом с мен, защото нейният баща също почина. Докато й разказвах на какъв етап съм и че все ми се струва, че има нужда от още нещо, тя ми хвърли идеята за една стена, подобна на проектите на Канди Чанг. Така започна всичко. После развих идеята така, както я виждам и социалната инсталация се роди. Защо е важна? За изминалата година работа над проекта освен, че разбрах много неща за себе си и връзката ми с баща ми, разговарях и с много хора, които също са изгубили бащите си. Дадох си сметка, че загубата и общата скръб са пространство, за което няма публично място, а всички малко или много преживяваме сходни неща. Затова реших да задам това пространство – една стена, на която хората да оставят своите послания към бащите си било то с текст, снимка, рисунка, предмет или друго. Социалната инсталация има терапевтична роля. Представи си го така - снимките ми са моят разговор с баща ми, а социалната инсталация мястото, на което всеки може да „разговаря“ със своя баща.


фотограф: Вера Гоцева
 

Мислила ли си да го продължиш под някаква форма?

Да, проектът ще продължи като албум, който ще включва доста повече мои фотографии и посланията на хората към бащите им. Тепърва ще му търся финансиране. Освен това изложбата и социалната инсталация ще пътуват поне до три големи града в България. Ще ми се и инсталацията да излезе извън рамките на галерията, да я оставя в града, така че хората да могат да оставят посланията си по всяко време на денонощието. От там нататък ще видим. Проектът „Пощенски картички към баща ми“ е твърде голям и съм убедена, че ще заживее свой собствен живот.

 

Какво пише на твоята картичка към баща ти?

Труден въпрос. Не знам дали ще мога да събера в няколко думи всичко, което бих „написала“ на картичка към баща ми. Знам само, че за дългия процес на работа върху проекта съм се чувствала болезнено тъжна, гневна, празна, благодарна. В крайна сметка предпочитам моите „думи“ към баща ми да бъдат визии. Снимки, събрали емоция, цвят и невидимите думи от едно сбогуване.


фотограф: Вера Гоцева
 

Кой е най-яркият ти спомен с него?

Не искам да откроя един. Двете неща, които ми хрумнаха обаче са, как като бях малка и ходихме на вилата, баща ми вдигаше на раменете си и после ми показваше Голямата мечка. Разказваше ми за звездите. Другото което си помислих е, че баща ми плачеше когато се вълнува. Да, той бе от тези мъже, които плачеха.

 

Според теб на какво ни учат бащите?

Бащите не са по-големи фигури от майките, но са различни фигури. Могат да ни научат на сила, смелост и търпение. Да ни дадат пример как да и как да не живеем. Моят баща бе далеч от идеален и с това ми даде големи уроци. Смелостта му пред смъртта бе решителност, която промени много неща в мен.


фотограф: Вера Гоцева
 

Кой беше съветът, който получи от него и запомни за цял живот?

Да ходя на планина. И въобще да вървя. Често говореше за това колко е важно човек да върви пеша, да се разхожда и да остава сам с мислите си.

 

Какво не може да бъде изказано с думи?

Онова заради което е нужна фотографията –  най-съкровените емоции, за които думите никога не са достатъчни или вече са толкова изхабени, че не значат нищо.

 


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н