Хора В КАДЪР Към рубрика

ВЛАДИМИР, КОЙТО ОСТАВЯ СЛЕДИ



Владимир Василев се характеризира като документален фотограф. Миналата година участва за втори път в пловдивската изложба Международни фотографски срещи, но извън това не е излагал свои неща в България. Родината обаче е водещ елемен в последния му голям проект T(h)races. С поредицата Владимир прави свой собствен обзор на страната, която напуска или пък тя самата го е прогонила (той самият все още търси този отговор). Роден е в Стара Загора, посещава фотографски курсове за кратко, през 1996 г. влиза във ВИАС за три години и половина, но рязко изоставя всичко и става нелегален емигрант във Франция през 2001 г.. От 2007 г. се установява законно и в продължение на 10 години се прибира редовно, за да снима. Именно тази дистанция е динамо за това българската действителност да му е толкова интересна и да я улавя по толкова истински, суров, завладяващ и неподправен начин в снимки, които са директен процеп в живота, бита и действителността на хора и места, до които сякаш винаги, но и никога не сме се докосвали.


фотограф: Patrick Bories

Какво добавя далечната перспектива към визията в последния ви проект T(h)races?
 
Дистанцията е много важен движещ фактор. Ако живеех в България, нямаше да я снимам. Не и по този начин. Това е много важен момент. 
Документалният начин на снимане изисква време. Специално българският проект е сниман 10 години. Когато емигрирах във Франция, живях без документи 8 години. Узаконих се там след влизането на България в ЕС. T(h)races представя моята България в Евросъюза 2007-2017 г.. Това е лична документална серия. Чрез нея аз буквално се разсъбличам пред зрителя. Бях снимал черно-бяло преди това, но проектът заживя истински след завръщането ми под законна форма. Започнах да търся онова, което съм аз посредством тези сцени, хора, събития, места, които виждате по небивал начин - леко хумористичен, традиционно композиран, класически. 99 на 100 от кадрите са центрирани, семпло композирани, фронтално. Този композиционен момент е търсен, за да има кохерентна връзка между самите кадри и да бъда съвсем обективен, фронтален спрямо себе си и хората. Kадрите не са мизансцен. Всичко е имерсия - аз живея с хората, снимам нещо, а дали се получава… 
 
Като казвам 10 години снимачен процес, това не значи буквално, че е снимано постоянно. Снимачният процес от 100 кадъра е минута и половина работа, но всичко останало е чакане. Аз играя с дистанцията. Това ме зарежда. Когато поседя месец и половина в България, сетивата ми губят остротата си. Най-продуктивен съм първите седмици. Връщам се във Франция и след месец, месец и половина, два или година мога пак да се върна в моята България. Две-три седмици живея с хората, срещайки същите образи много пъти, за да открия моя кадър. Преди всичко снимам хора и всяка една фотографска среща е въпрос на доверие. Те дават кадъра, не го изграждам аз и ако няма доверие, всичко пропада.




 
Как вие самият възприемате този вид фотография?
 
Това не е поръчкова, а лична документална фотография. Бих казал - интимна, защото нямам никаква облага от нея. Огледало е на мен самия. Имам нуждата да го правя. Това е като документален проект на целия ми живот и ще продължа да го снимам, докато съм емигрант. Имам нещо неразрешено с България. Искам да си отговоря на един въпрос: Дали аз я напуснах или тя ме пропъди?  Тези въпроси постоянно ме глождят и подхранват нуждата да продължа да снимам. Идеята е да направя книга, която е вече в процес.

Какво ще е заглавието?

Имам две предложения - едното е T(h)races като „следи“ и като „траки“, а другото е It's Just A Face от една снимка от Бузлуджа, която не е в серията. Имам предложение от Gomma Books и вече сме в процес на подписване на договор. Книгата трябва да излезе пролетта на 2019 г.
 
До каква степен е допустимо емоционалното в документалното?
 
В документалната серия често всичко е допустимо. T(h)races е игра на дистанция. Аз съм вътре в сюжета, но наполовина. Нарочно съм стъпил с единия крак отвън. Трудно е да се ограничиш или да измериш количествено емоциите, които влагаш. Когато работя с хората, гледам да скъсявам дистанцията, за да мога емоционално да се проявя през тях. 
Снимките ми в България са нещо като road trip. Пътувам от място на място, от хора на хора и не знам какво ще се случи, просто трябва да бъда там. Нещо като риболов. Ако се импрегнирам добре в самата ситуация и сред хората, те забравят за мен и често надминават моите очаквания. Нужно е много време и работа с хората, защото без значение бедни или богати, те не са глупави. Дори да няма особен диалог, моето присъствие като човек и като форма на искреност започва да играе. Хората ме приемат сравнително бързо, не откъм фотографски качества, а като присъствие и като човешко отношение. Това е моят “ключ към успеха” в T(h)races.




 
Какво прави една фотография документ?  
 
Когато говоря за фотография, имам предвид поредица от снимки, които са свързани помежду си, разказват нещо или разказват нещо за самия автор, който ги е създал. Всеки може съзнателно или не да прави документална фотография, когато от поредицата има усещане за време. Например, почваш да си правиш селфи всеки ден в рамките на 15 години и имаш документална серия. Рафаел Тробат снима 25-30 години Никарагуа, Дарси Падила снима едно семейство в рамките на 40-50 години. Времето е най-важният елемент - за толкова години то ще промени не само автора, но и сюжета. Това усещане прави фотографията документална според мен.
 
Кои са образите от фотографиите ви и къде ги откривате?  
 
Снимките по поръчкови проекти и резиденции често ме водят и до личните ми поредици. Така намерих Zanzibar CLUB. Това е бар в Сет, където живях в продължение на 5 години, но го открих покрай работата ми за един фестивал за документална фотография, третия най-голям във Франция - ImageSingulières. Барът „Zanzibar Club“ беше на 150 м. от дома ми, но не предполагах, че съществува. Открих го съвсем случайно, докато снимах караваните по един друг проект извън Сет. Често фотографите пътуват далеч за своите проекти, а аз открих нещо на 150 м. от дома си, което се снима също толкова трудно, колкото и ако бях на 15 000 км. Понякога не е нужно да извървиш толкова голямо разстояние, за да откриеш себе си и нещо, което ти харесва. „Zanzibar CLUB“ е документален проект, сниман 3-4 години и продължавам. Деликатно е, когато улавяш кадрите на площ от 24 кв.м. и тях ги няма всеки път. По-голямата част е чакане нещо да се случи.




 


Какво научихте за миналото и настоящето на България покрай Т(h)races?
 
В снимките не представям България, а себе си спрямо България. Моята България е в цикъл - постоянна борба между минало и бъдеще. По някакъв начин иска да е много напред, но в същото време остава и много назад. Това съм и аз - едно блуждаене, лутане - това се регистрира и в моя снимачен момент - има усмивка, има и тъга. Но пълен обзор не мога да направя - не съм социолог, нито историк и нямам нужния багаж.

С какво бихте се занимавали извън фотографията, ако нямахте ограничения от време и пари?  

Ако не беше фотографията, въобще не знам с какво бих се занимавал. Родителите ми са инженери и искаха и аз да стана такъв. Заради тях следвах във ВИАС 3 години и половина. Въпреки това време там, напуснах университета, за да мога да се отдам на фотографията. Станах асистент в студио “Къркеланов” и работих две години и половина, което ми даде добра техническа база във фотографията. Идеята на живота ми беше да правя и да живея от фотография. Имам план Б, но за щастие досега не съм го ползвал. Затова емигрирах във Франция - да правя документална фотография и да живея предимно от нея. Имам печатарско ателие за фотография, но 70% от това, което печеля, идва от резиденциите, които правя във Франция от 4 години насам. Останалите 30% са от печатарството. Печатах за големи фестивали, сега и един по-малък. Печатарският елемент ме спасява, но той пак е свързан с фотография - просто не печатам мои неща, а на колеги. Това пак ме вдъхновява. Надявам се нещата да продължават така, защото друга професия не бих упражнявал, доколкото се познавам.


Всички кадри са от проекта T(h)races.

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н