BULBукащи образи

фотограф: Михаил Москолиос

Balkan Urban League without Borders, което стои зад съкращението BULB, e фотографски колектив, основан през януари 2015 г. от Михаил Москолиос след провеждането на Ден на отворени врати в Букурещ. Оттогава досега се разраства и вече включва фотографи от 6 балкански страни, водени по численост от Румъния и Гърция и следвани от България, Сърбия, Кипър и Турция. Всички те са активни предимно в града, но не само. Обединява ги стремежът да постигат естетични и поетични образи и да обхванат множеството аспекти от балканския неореализъм. Споделят сходни виждания, но от различни гледни точки. За онова, което ги омагьосва в снимането на улицата и какво ги привлича и отблъсква в нея, разговаряме с основателя Михаил Москолиос и един от българските фотографи в колектива Венцислав Лалев.


фотограф: Венцислав Лалев

Как функционира BULB и какво е условието, за да станеш част от колектива?

Михаил Москолиос (М.М.): Сред дейностите на BULB са проекти и извън Балканите, както и провеждане на изложби в европейски галерии, поемане на задачи в сътрудничество с чуждестранни и местни фотоклубове, провеждането на работилници, семинари, публикуване на фотокниги.

За 4 години BULB издаде четири книги от над 100 страници, проведе две международни изложби и организира в сътрудничество 4 издания на фестивала Дни на уличната фотография PhoS.

Колективът редовно приема членове по предложение на националните координатори. Членството е отворено за всеки, който сериозно се занимава с фотография, а подборът се извършва чрез отворена покана за представяне на портфолио.


фотограф: Eleni Rimantonaki

Как стана така, че Балканите ви обединиха?

Венцислав Лалев (В.Л.): Балканско обединение звучи като оксиморон, но може да се каже, че най-лесно преодоляваме различията си чрез изкуството. В BULB не спорим кой е измислил киселото мляко или къде е роден Орфей. Просто говорим за фотография, организираме събития и се стараем да се учим един от друг.


Какви са предизвикателствата да снимаш градска среда?

М.М.: Снимката вече не може бъде гледана като прозорец. Тя трябва да се мисли като метаморфоза на идентичности. Уличната фотография трябва да предизвика документалната същност на едно изображение. От друга страна, същото това предизвикателство не трябва да достига пределите на очевидна манипулация, която би накарала зрителите да загубят интереса си спрямо дадена сцена, карайки ги да се съмняват, че тази същата сцена или действие наистина са се случили.

В.Л.: Хората изпитват подозрение и дори страх, когато попаднат на фотограф. Важно е страховете да бъдат разсеяни с подходящо отношение и посредством езика на тялото.


фотограф: Мартин Илиев

Кои са образите, които успяват силно да се запечатат в съзнанието ви и къде ги откривате?

М.М.: Една снимка може да освободи автора и да опустоши зрителя толкова лесно, колкото и да навреди на фотографа и да спаси зрителя. Тази присъща двойнственост на фотографията понякога се съчетава с взривоопасното напрежение от чакането, от копнежа. Обичам да виждам улични фотографи, които улавят разплакани булки, сватбени фотографи, които използват елементи от църквата, за да осмеят свещеници или съпрузи. Така могат да създават ужасяващи реалности и да разкриват най-тревожните истини зад наглед банални факти. Изпитвам скрито задоволство, когато спортни фотографи „осакатяват“ спортисти, употребили допинг, за да създадат символичен образ на лицемерие. Възхищавам се на снимащите животни в дивата природа, които заменят своите първокласни камери с Полароид,  за да изобразят безмозъчните тълпи, напускащи кървава корида.

Така че мога да открия образи навсякъде. Да им придам смисъл обаче е съвсем друга работа!


фотограф: Любомир Скумов

Необходимо ли е фотографът да остане анонимен за своя обект или по-близкият контакт създава и по-добър кадър?

М.М.: Тук ще цитирам Итало Калвино (от неговата книга „Приключението на един фотограф“) - анонимен или не, фотографът трябва да има предвид, че най-добрият обект е този, който „разпознава като израз на любов тези фотографски изнасилвания“.

Няма значение колко далеч или близо ще се доберем до обекта/субекта. Единственото нещо, което има значение, е да направим снимките. "Фотографията има смисъл, само ако изчерпва всички възможни образи."

В.Л.: Когато знаят, че ги снимат, хората променят поведението си. Рязко стават неестествени. Нищо не разваля един кадър повече от позата, затова се старая да бъда незабележим.


фотограф: Пенко Скумов

Фотографията намесва ли се в средата или само я отразява?

М.М.: Фотографирането е технически процес. Фотографът, от друга страна, е сложно човешко същество. Един ден той/тя се събужда и решава, че иска да каже нещо. Само че с думи няма да се получи. Думите не биха били достатъчни, било поради млада и неопитна реч, или поради постоянна неспособност да общува словом със себеподобните си! За да отговоря на въпроса ви, фотографът е част от сцената. Няма начин да се избегне намесата, така че просто си направете снимката и си тръгнете без да му мислите много. Без съжаление, само снимки.


фотограф: Свилен Начев

Най-ценните качества за един уличен фотограф според вас са?

М.М.: Няма рецепти! В общи линии, фотографите не трябва просто да заснемат света, който се разкрива пред тях, а да се опитват да поставят своите фикс идеи и влечения в кадър. Като моментна усмирителна риза на мечтите си. В противен случай емоциите и интензивността, които бихме искали да предадем, няма да бъдат видими.

Тази визия не трябва да бъде свързана с ничия школа или естетика. Това виждане трябва да идва от работата със „самото нещо“,като употребяваме уменията си за избиране и отстраняване и като признаем, че времето не тече монотонно, а съобразно личното ни кресчендо, включително визуално такова.


фотограф: Павел Веснаков
 

Кое ви изкарва на улицата и кое ви отблъсква в нея?

М.М.: Има глобална конспирация да държим фокуса си далеч от същината, встрани от ядрото. Съществува една непрестанна манипулация да се поставят пречки пред таланта и вдъхновението. Ще спомена само няколко примера за това: Теория, списания, критика, лични треньори, сенки, тунели, чадъри, улични изпълнители, собствените ни семейни снимки ... собственото ни семейство.

Излизането на улицата не е само наше задължение, а единственото ни спасение.

В.Л.: За пръв път излязох на улицата с апарат, защото имах нужда да създавам, докато

се движа из обществените места. Да давам, а не само да взимам от живота. Този

стремеж към съзидание ме мотивира и днес.


Снимате улиците на Атина, Букурещ, София ... Има ли нещо универсално за всички тези градски обстановки, обединени под името балкански?

М.М.: Балкански в никакъв случай не е географска принадлежност. Това е по-скоро едно човъркащо  усещане, което понякога експлоадира, особено при наличие на постоянно повтарящо се разочарование. Така е и при нас фотографите. Ние следваме нашите фикс идеи, за да успокоим страховете си, борим се със смъртта чрез обезсмъртяване, дистанцираме се от жестоката реалност, заставайки зад визьора.

В.Л.: Дали сме в Атина, Белград или Мбабане не е от значение, защото навсякъде се оглеждаме за едно и също. Уличната фотография не е локация, а естетика.


фотограф: Makis Makris

Последният кадър във фотоапарата ви?

М.М.: София, разбира се.

В.Л.: Нещо, което най-вероятно няма да покажа.


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н