Фотография, която прегръща

              

Веселина Николаева
 
е от големите имена в наративната фотография, за които винаги е трудно представянето да е достатъчно обемно, че да побере всички проекти, по които е работила през годините. Интересът ѝ към тази форма се ражда още по време на обучението ѝ в Академията в Утрехт и тя го развива вече над 20 години, благодарение на което печели редица чуждестранни награди. Успоредно с това прави десетки солови изложби, участва в още толкова групови и издава няколко фотокниги. Това обаче е само “сухата” информация за нейната работа, защото най-силно за нея говорят историите, които разказва с фотографията си. “Документирам факта, че всичко е преходно”, казва тя. Затова с кадрите ѝ се докосваме до изчезващи култури и надникваме в общности, които се загубват или отчуждават. Обективът ѝ насочва погледа ни към “слепите точки” на обществото - местата и историите, които не виждаме по една или друга причина. Разговаряме покрай последната ѝ самостоятелна изложба Lucid Eyes, която се осъществява с подкрепата на “Фотосинтезис” и фондация GLAS и е част от календара на Sofia Pride Arts. В нея тя ни дава възможност да прегърнем с очите си образите на различни хора и да усетим близост - чувство, което на моменти изглежда застрашено от изчезване.
        

Фотографиите Ви разказват истории, които се простират далеч отвъд образите. Кои са важните за обществото ни теми и истории днес?

Аз пречупвам социалните теми през погледа на индивида или малки микрообщества, защото те ме вълнуват в контекста на голямата история. Темите кръжат около споделянето на лични преживявания и как сме закачени за тях, кои са механизмите ни за справяне с конкретните обстоятелства.

В една Ваша лекция говорите колко е важно времето преди да стигнете до снимката - за опознаването, разбирането на дадена ситуация. Какво от начина Ви на работа може да послужи като полезен урок за отношенията между хората?

За мен е валидно твърдението, че снимам най-добре това, което познавам. И това е лично усещане, като по-скоро е насочено към преживяването, което остава извън снимката. Обикновено започвам с любопитството към тема или обект, като отклик на нещо, което разпознавам в себе си.
Научих колко многопластови могат да бъдат отношенията и как сме способни в настройките си да се доближим до много различни хора и да видим гледни точки, които не партнират задължително на нашите собствени.
Нужно е спокойствието на отворен подход, за да видим междинните пространства, объркването, откритостта, прозрачността, свободата…
        
Коя е последната чужда снимка, която Ви грабна и Ви накара да спрете и да се замислите?

Преди няколко дни отново разглеждах портретите на Сали Ман от проекта ѝ “Горда плът”. Те показват фотографии на съпруга ѝ, правени в период на десет години - от момента на диагнозата му с множествена склероза. Един много интимен и бавен прочит, който носи в себе си и удоволствието, и ужаса. И който се откроява в епохата на моментната естетика в интернет и комерсиалните галерии.

Какви емоции бихте искали да предизвикате с кадрите от изложбата Lucid Eyes?

Аз не целя да предизвикам, а да споделя сетивност с тази изложба. Предизвикан може да се усети зрител, който живее в конкретиката на бинарния свят. Но ако се разходите в галерията, без да назовавате нещата, и дадете свободата на преживяването да ви посрещне, може да го усетите и като спонтанна прегръдка.
        
Изложбата включва фотографии на хора от ЛГБТИ+ общността. Как изкуството може да е медиатор и да променя обществени нагласи?

Да, част от изложбата показва портрети на хора от ЛГБТИ+ общността, като в случая не става дума за тенденциозно показване. Изкуството не може да променя нагласи и ако е такова, е целено и то ще приляга към пропагандата. В моето творческо изразяване аз заставам зад теми, които ме вълнуват и вярвам, че това е основната мотивация на всеки глас на изкуството в общественото пространство. Ако имаме достатъчно силен като въздействие глас, то ще отворим място за размисъл и дебат.
        
Представянето на изложбата започва с два въпроса: "Кога за последен път сте се почувствали близо до някого? Как разбирате, че някой ви се е доверил?" Защо близостта се оказва такова предизвикателство в наши дни?

Ще отговоря с думите на Нина Тодорва към един от портретите в изложбата: “Любовта често е пътя в доближаването до някого. Тя събужда всичко автентично не в обекта на желание, а в желаещия: стремежът да достигне отвъд видимото. Всеки чака тази любов, която ще го промени, ще му върне това, което не знае, че търси… едно себепознание и една хармония, които всъщност не съществуват.”

Lucid Eyes е в галерия “Синтезис” до 10 юни.
Повече за работата на Веселина Николаева на:
vesselinanikolaeva.com

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н