Фотографски срещи: Ивайло Йоргов

 

 

Ивайло Йоргов е опитен маркетолог, чиято работа се фокусира върху предоставянето на стратегии за развитие, базирани на изследвания. Ние обаче се срещаме с него, за да ни разкаже за другото си “аз” - това на фотографа. Автор и създател на няколко чудесни фотографски серии, една от които беше публикувана наскоро и в Dodho Magazine, Йоргов ни разказва за пътя си във фотографията, от какво бяга и какво иска да остави след себе си. 

Този месец твоя фотографска серия беше публикувана в Dodho Magazine. Разкажи ни повече за кадрите, които ще се публикуват там. 

Фотографията, която се опитвам да правя, е доста меланхолична и носталгична. Може би дори мрачна на моменти. В ретроспектива, голяма част от работата ми третира темата за самотата, за забравата, за изоставянето, по един метафоричен начин. Дълго време мислих, че снимането за мен е един прекрасен начин да се усамотя, да съм в моя собствен свят и защитен от всичко, което се случва около мен. Това е много лесно да се постигне с фотоапарат – в известен смисъл той може да служи като щит между нас и света.  

 

Може ли да се каже, че фотографията е самотна професия? 

За мен да, особено процесът на правене на фотография. Струва ми се, че фотографията е предимно процес на наблюдение и рефлектиране върху света. Самата работа с техниката е единствено начина, по който изразяваме виждането си, но не е самото виждане на света. Може би за други хора работи по различен начин, но аз не мога да наблюдавам по начина, който правенето на добра фотография изисква, ако не съм се задълбочил в процеса, а това е възможно само ако го правя сам. 

 

 

От друга страна, напоследък все по-често мисля, че фотографирам не, за да се усамотя, а за да открия или създам връзка между мен и света, и непрестанно се сблъсквам с метафори за човешки състояния в не-човешкия свят. 

В известен смисъл светът напомня на фрактал, на себеподобни конструкции: в какъвто и мащаб да го погледнем, частите му напомнят за цялото. В природата подобни обекти са например бреговите ивици и снежинките, оттам и името на серията, която е публикувана в Dodho MagazineCoastlines and Snowflakes. Целта ми е в тази серия да покажа, че колкото и самотни, или изолирани да се чувстваме, всички ние сме едно цяло и си приличаме. Затова и в серията съпоставям човешкото тяло с неодушевени предмети и се опитвам да открия връзка между неща, които не са очевидно свързани.

Какво е усещането да видиш, че получаваш такава трибуна и признание за работата си?

Насърчен. Мисля, че това е думата, която най-добре описва начина, по който се чувствам когато получавам такива признания. Много хора биха казали, че няма значение дали другите ще видят или ще оценят работата им – аз мисля обратното. За мен фотографията е начин на комуникация, и това други хора да не виждат или да не оценяват работата ми означава, че ние не сме успели да проведем диалог. 

 

А не е ли въпрос на субективна преценка? 

Разбира се, просто за мен тази форма на обратна връзка от света (в случая от колеги фотографи) работи изключително добре защото ми помага да видя къде стоя - до каква степен съм успял да започна разговор с тях.

Признанията като публикации и награди, от своя страна, ме карат да си мисля, че съм успял да предам дадено съобщение или да поставя даден въпрос по начин, който други фотографи разбират и който намират за достатъчно различен и интересен. Мисля, че ако водихме разговор лице-в-лице, преводът на тези признания би бил: „Продължавай да работиш в тази посока, защото тук има кълновете на една изключителна фотография“. 

 

 

Каква беше твоята среща с фотографията и пътят ти дотук?

Надявах се никога да не се налага да разказвам как стигнах до това да се занимавам с фотография. Истината е, че много дълго време смятах фотографията за едно изключително лесно и, откровено казано, безинтересно упражнение. Какво, мислих си аз, е толкова интересното във фотографията – светът е еднакъв за мен, за теб, за него и за нея, и няма какво толкова различно да се направи. 

 

Кога се промени това? 

Всичко се промени във връзка с едно пътуване в Кения, по време на което се случи така, че имах под ръка фотоапарат и възможността да работя с него. Усещането да мога да запечатам нещата, които виждам, и да се изразявам чрез фотографии ме заплени и в последните пет-шест години почти без прекъсване се занимавам с фотография и се стремя да подобрявам уменията си. 

 

 

Кои са стиловете, които предпочиташ?

Личното ми предпочитание е в посока документална и концептуална фотография, но мога да гледам, да харесвам, и да се вдъхновя от абсолютно всякакъв стил фотография. Ако ме обогатява, ако историята е интерпретирана по интересен начин, ако авторът ми разказва нещо интересно, за мен няма никакво значение как наричаме неговия стил. Същото важи и за разграничението между цветна и черно-бяла фотография, аналогова и дигитална, и като цяло за всякакви други разделения, които бихме могли да измислим. Интересен ми е агресивният начин, по който Брус Гилдън подхожда към хората, които фотографира, но ми е интересен и аналитичният подход на Стивън Шор. Аз самият много често предпочитам да снимам в черно-бяло, но всеки път, когато видя работата на Хари Грюар ми се приисква да снимам в цвят. Харесвам мрачното усещане от работата на Антоан Д'агата, но харесвам и безкрайното спокойствие в пейзажите на Ансел Адамс. По отношение на фотографията съм категорично и струва ми се неотменимо всеяден.

 

Може ли да се каже, че си експериментатор? 

Да, от гледна точка на това че търся подходящите изразни средства. Ако ми се струва, че е най-добре една история да бъде разказана в черно и бяло, например, ще го направя така. Ако мисля, че портрети в цвят предават по-добре същността на дадено събитие или идея, ще направя портрети в цвят. Историята е водещата, усещането, което се опитвам да създам у зрителя. 

 

 

Какво беше последното нещо, което засне?

В последните няколко месеца работя върху един проект с работно заглавие "Какво друго ми остава?", в който си мисля за демоните, които всеки от нас таи в себе си и за начините, по които се справя с тях. Аз съм бегач-аматьор, и много често си давам сметка, че практикувам този спорт като опит да избягам от реалността и да заглуша разговора, който всеки от нас води в собственото си съзнание. В проекта се опитвам да покажа този начин на бягство като фотографирам други хора, които тренират този спорт, макар и вероятно с много различни мотивации. Мисля, че в голяма степен проектът е опит за рефлексия и себеопознаване, и се надявам, че ще предизвика подобна реакция и в зрителите.

 

Ти от какво бягаш? 

От разговора, който водя със себе си, в който преобладава тревожност за това че няма да се справя, че ще подведа хората, които разчитат на мен, че няма да взема най-доброто решение, че няма да успея да контролирам емоциите си. Този глас, който постоянно се опитва да ми каже “Няма да се справиш, не можеш да го направиш, ти си натрапник” е като един постоянен фон, който се опитвам да държа до нивото на шепот. Мисля, че това да го изтощавам засега работи.

 

Като курсист на BECA как се разви като автор и какви умения и знания придоби? 

Струва ми се, че това, което BECA дава на курсистите си, е възможността да преминат от това да правят добри фотографии, през това да правят добри серии от фотографии, до това да са добри фотографи. Първото за мен означава да владееш добре техниката на правене на фотография; второто е до голяма степен свързано със способността да избираш и подреждаш работата си добре. Да си фотограф включва тези две неща, разбира се, но и много повече – тук идват включително и личностното развитие и способността да си асертивен, да приемаш обратна връзка, да работиш в екип с други хора, да намираш решения в трудни ситуации, да работиш по един етичен начин с моделите си и още много качества. 

 

 

 

Може би най-ценното за мен е смелостта да си открит, да не се страхуваш да попаднеш в непознати ситуации, да приемеш това, че когато изразяваш себе си си уязвим. Голяма част от историите, които разказваме са изключително лични и много често е трудно да се изправиш пред десет или петнадесет човека и да ги разкажеш, още повече когато и самите ти фотографии могат да бъдат критикувани от тях. Друг път към това да правим фотография според мен, обаче, няма, и BECA е страхотно място в това отношение. И екипът на академията, и останалите курсисти, създават една сигурна и вдъхновяваща среда, в която чрез обмяна на добре аргументирани мнения имаш възможността да правиш все по-добра и по-добра фотография. Тази общност от хора със сходни интереси и желания е безкрайно ценна, а BECA е единствено по рода си място. 

 

Кой е най-ценният съвет, който си получавал?

Може би най-ценният съвет, който получих в BECA, е да си поставям въпроса за това как фотографията ми влияе на зрителя, какво го кара да си мисли или чувства. Фотографията е една от онези области, в които е много лесно да си задаваш грешните въпроси, или може би по-точно – непълните въпроси. Интуитивно, поглеждаме една фотография и започваме да обсъждаме цветове, композиция, сенки и останалите й елементи. Това, в крайна сметка, са валидни и важни въпроси, разбира се. Струва ми се, обаче, че така рискуваме много да пропуснем същината на фотографията (както и на всички останали изкуства). 

 

 

Има един цитат от американската писателка Мая Анджелоу, който аз много харесвам. Тя казва: „хората ще забравят какво сте казали, хората ще забравят какво сте направили, но хората никога няма да забравят начина, по който ги карате да се чувстват.“ Именно това е нещото, което аз се питам всеки път когато правя фотография – „Как ще се почувства зрителят когато гледа тази фотография?“ 

Този въпрос става особено важен когато говорим за фотографски серии или книги. Разбира се, всяка отделна фотография в тях трябва да е достатъчно добре издържана сама по себе си. Ключът, обаче, към създаване на един цялостен корпус от снимки, за мен лежи във въпросът, който произлиза от мисълта на Анджелоу – Как аз искам зрителят да се почувства? За какво искам да си мисли? Това, което му показвам, работи ли в тази посока? И ако отговорът е "Не", независимо колко добра е една фотография, тя няма място в серията или книгата ни. Същото важи за всички останали елементи от дизайна на една фотографска книга например – Тази хартия помага ли за създаването на усещането, което искам, или не? Размерът на книгата работи ли в същата посока? Искам ли да добавя текст към фотографиите или не? Какъв текст? И т.н. 

 

Кои са авторите, които те вдъхновяват и защо? 

Има наистина много голям брой фотографи, повече или по-малко известни, до чиято работа съм имал възможността да се докосна и която дори не непременно да харесвам, ми е дали много за моето израстване. 

Андре Кертес беше един от авторите, които най-силно ми повлияха в началото на работата ми. Изключително много харесвам начинът, по който оформя композииционно фотографиите си и способността му с една снимка да те пренесе в един друг свят. Едуард Уестън е фотограф, към който не спирам да се връщам. Неговите натюрморти са, за мен, изключителен пример за способността на фотографията да превръща обикновеното в предмет на изкуството. Текстурите, композициите, нежността, с която работи с обектите си – били те хора или предмети, вниманието към всеки детайл, сюрреалистичността в някои от неговите работи – причините отново и отново да гледам работата на Уестън са безкрайно много. Стивън Шор е друг автор, чийто подход ми в повлиял много. Неговата работа е много аналитична, прецизна, може би дори студена на моменти, но усещането за дълбочина, което създава в кадъра и способността му да направи от най-обикновени сцени изключителни композиции е несравнима. Много ме вдъхновяват т.нар. стрийт фотографи, особено със смелостта и понякога дори дързостта при работата с хора. Мисля си за Брус Гилдън например и неговите портрети, но също и за коренно различен като стил автор като Мартин Пар. Вдъхновява ме работата с цвета на Хари Грюар, както и иронията в работата на Елът Ъруит. Антоан Д'агата, Йонас Бендиксен, Нобуйоши Араки, Саул Лайтер са също автори, които са ми донесли безкрайно много вдъхновение.

 

Казваш, че имаш интерес и към фотожурналистиката. Какво те привлича в тази професия и реалността ли е по-интересна за теб или онази, която ти сам можеш да създадеш в работата си? 

За мен фотографията е интересна именно с тази много сложна взаимовръзка между реалност и въображение. В крайна сметка всичко, с което разполага всеки един фотограф, е реалността и един правоъгълник, през който я вижда. 

 

Какви въпроси си задаваш ти като автор? 

Какво повече мога да открия в света? Как мога да предам още по-добре това, което искам? Къде да открия елемента, който изразява най-добре усещането, което търся? С тези въпроси се боря всеки път, когато вдигна фотоапарата и точно това харесвам най-много. По някакъв начин фотографията за мен е и борба с реалността, в която се опитвам да я накарам да говори още малко повече, още малко по-задълбочено, още малко по-ясно. 

Обективността, от друга страна, много рядко е съображение, което имам предвид в работата си. За правенето на обективна фотография е достатъчна една камера за наблюдение инсталирана на дадено място – ако й дадем достатъчно дълго време тя ще заснеме кадри, които са достатъчни за една фотографска история. Тя, обаче, не може да интерпретира, и това за мен е ключа към правенето на една добра фотография – моето предпочитание е да гледам интимни гледни точки към света; специфичния прочит, който всеки от нас има на едни и същи събития. 

 

По какви проекти работи в Мастър програмата на BECA?  

Като фотограф, и според мен това важи за повечето фотографи, почти всичко около мен може да привлече интереса ми и да бъде интересно за снимане. Една от големите трудности, които аз срещам, е как да фокусирам вниманието си; как да ограничавам полето си на работа. Именно в ограниченията много често сме най-креативни, и това за мен е една от най-големите ползи от работата в Мастър програмата на BECA – възможността да работя по малки, добре ограничени серии. 

Една от първите серии, върху които работих, и която беше отличена с почетно споменаване в конкурса 2021 MonoVisions Photography Awards в категорията Fine Art, е Scars / Белези. Това са 12 черно-бели фотографии, които третират темата за носталгията като показват следите на времето върху всекидневни предмети. Тези следи или белези са, за мен, физическите проявления на спомените ни. Нещата, по които разбираме, че сме живяли.

Друга много кратка серия, която беше резултат от работата ми в Мастър програмата на BECA, е Respect. В нея се опитах да мисля за уважението като за една изключително базова човечност – думата respect идва от латински и буквално означава to look back / да виждаш човекът, който те гледа. Уважението, в този смисъл, не е свързано с признание на постиженията или уменията на другия човек, а просто със самият факт на отчитането на неговото съществуване.

Трета серия, която се надявам в бъдеще да се превърне в по-голям фотографски проект, е свързана с живота на хората, които през 1989г. са били в разцвета на силите си – на 25-35 години. За мен това са хората, които изнесоха цялото бреме на ‚прехода‘ в България и които платиха неговата цена в най-активните си години. Това, по същество, е поколението на моите родители, и като един първи опит върху темата фотографирах именно тях; желанието ми е да разширя проекта и да го превърна в по-голямо изследване на това как живят в момента тези хора.

 

 

 

Материалът е реализиран в партньорство с Академията по фотография BECA | Before Creating Academy.

 

 

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н