Хит в лятна нощ


Фотограф: Мартин Иванов


Ако словосъчетанието “гражданка на света” вече не навяваше силни нотки на провинциализъм, Ража Ел Мадхун вероятно би била такава. Всъщност е достатъчно да се каже, че тя е един много талантлив човек, който владее четири езика, следвал е финанси в УНСС и за късмет на всички нас, не след дълго осъзнава, че истинското ѝ призвание е музиката. Така през 2013 г. се появява групата ѝ Raja & the Band, а след срещата ѝ с виолончелистката Илияна Георгиева и включването ѝ в проекта, групата се преименува на Dead Man's Hat. По време на пандемията те се затварят в домашното студио на басиста Христо Михалков и записват новия си краткосвирещ албум Never Gonna Let You Go. Две песни от него вече са издадени, а голямото промо ще бъде в следващите два месеца. В края на май Dead Man’s Hat пуснаха песента Summer Dream, а клипът към нея включва дигитализирани 8-милиметрови видеа, запаметили живота на семейството ѝ в Кувейт през 80-те години.

Вие сте палестинка, родена в Кувейт и израснала в България. До каква степен родините, които носим в нас, ни влияят в глобализирания свят, в който живеем?
В моето, както и във всяко едно палестинско семейство историята и културата на Палестина се предават на следващото поколение. Това е единственият начин този народ да не бъде заличен. Това да бъдеш от три страни едновременно променя твоите възгледи към света. Разширява и интереса ти извън пределите на континента, в който се намираш.

Какви са най-хубавите и най-тъпите реплики, които са отправяли към Вас по отношение на произхода Ви? 
Нека започнем с хубавите: екзотична, амазонка, момичето с бадемовите очи... Или например това, че мириша на канела (без да съм яла ябълков пай, ха-ха). Неприятни неща са: талибан, Ал Кайда, терористка и всякакви подобни наименования, свързани основно с политически пропаганди. Преди няколко дни се чух с моя брат, който живее в Лондон, говорихме си на български и в този момент случайно минаваща покрай него българка му измъмри нещо, което завърши с “ей, мангал”. За съжаление, в нашето общество все още се борим с расизма, и то даже извън граница – в държава, в която може да бъдеш глобен за това.



Гмуркате се в музиката шеметно, след като откривате китарата. Съвсем скоро вече изпълнявате авторските си парчета пред 500-600 души. Как си обяснявате това бързо развитие?

Мисля, че точно тогава хората имаха нужда от нещо ново, което да се доближава донякъде до инди културата. Тогава нямаше и кой знае колко момичета, които свирят на акустична китара и пеят. Но и големи български банди ми помогнаха изключително много в това да бъда разпозната от по-голяма публика, като ме каниха като гост на техни големи концерти (“Остава”, P.I.F., Jeremy? и други). Когато пиша песен, не мисля как да създам нещо, което да се харесва от масата. Гмурвам се в музиката с цялото си същество и просто изливам емоцията си в песен. Сигурно тази искреност е докоснала публиката по един или друг начин.

Ключов фактор за появяването на Dead Man’s Hat е тандемът, който направихте с Илияна Георгиева. Какво доведе до това съмишленичество и какво е отличителното при съвместната Ви работа?
Още когато се запознахме, разговорът с Илияна тръгна в посока музика. Говорихме си с часове... Седмица по-късно вече се намирахме в репетиционната, където мигновено се усети химията помежду ни и силното разбирателство. Последва букинг и така тръгна всичко. Работата е споделено удоволствие. Илияна допълва музиката, която пиша точно начина, по който аз си го представям, без да има нужда от думи.

Каква роля играе изкуството за социалната промяна, включително в диалога относно сексуалността в днешния свят?
Изкуството винаги е играло и ще играе основна роля в развитието на обществото като цяло и на различните пластове в него. Ако погледнем в историята на музиката, ще намерим адски много примери за това как тя променя възгледите на хората: расизъм, хомофобия, военни конфликти и изобщо всякакви наболели проблеми, които имат нужда от дискусия и диалог – а това е основата на демокрацията. Това е един много бърз и ефективен начин за приемане на различното.


Фотограф: Виктория Вивиан

Какви са нагласите на българското общество към ЛГБТИ+ хората във и извън Вашия социален балон?
В него всичко е наред. Има разбирателство и толерантност към всеки. Обаче балонът ми е много малък и когато изляза от него, виждам как в голяма част от обществото царят хомофобия, расизъм и остарели “морали”, които ни дърпат назад. Затова смятам, че ние, артистите, играем важна роля в промяната на възгледите на обществото, била тя към премахването на стигмите, свързани със сексуалността, промяната на политическите елити и полагането на основи, които водят към един по-добър живот за всички хора.

Една вечер затваряте очи и сънувате своята лична утопия. Каква е тя?
Не вярвам в утопичните общества. Светът е такъв, какъвто е, защото постоянно се борим с несправедливостите в него. Именно това прави човека по-силен и развиващ се. Но би било добре да се занимаваме с по-съвременни проблеми.

Бяхте активна в отстояването на културни политики по време на пандемията. Как трябва да се променят политиките по отношение на ЛГБТИ+ общността?
Важно е създаване на закони, които да защитават малцинствата, и в частност ЛГБТИ+ хората. Много е важно партиите, които влизат в парламента, да не се страхуват да започнат диалог и да подкрепят това общество, без да се притесняват как това ще се отрази на техния рейтинг. Това би било хитър ход, защото вече живеем в модерен свят и като част от Европейския съюз хората трябва да имат равни права, без значение какви са. Това е закон номер едно във всички напреднали и демократични страни.


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н