ЛИДИЯ ЛЪНЧ - КРАЛИЦАТА НА NO WAVE



Лидия Лънч спокойно може да бъде определена като кралицата на „
No Wave” музиката появила се в края на 70-те в Ню Йорк. Комбинация  между „noise”, “post- punk” и „industrial” и в същото време музика нямаща нищо с нищо преди нея и нищо след. Освен музикален пърформар, Лидия Лънч е актриса и „Spoken word” артист. Името и се свързва с редица групи и музиканти като – “Teenage Jesus and the Jerks”, “Big Sexy Noise”, “Sonic Youth”, Роланд Хауърд, Майкъл Гира, Ник Кейв. В България успяхме да я чуем по покана на Alarma Punk Jazz и не пропуснахме повода да й зададем няколко въпроса.


Какво е съвременното лице на "No Wave" музиката, в контекста на все по налагащата се поп култура?

Аз нямам нищо общо с поп културата и по никакъв начин не ме засяга. Всичко, което правя е "No Wave", защото "No Wave" не е свързан с намеренията и желанията на публиката, това е мъртвешка музика, и в никакъв случай не е задължително да е мелодична . Това, което цели е да премахва традициите. И затова аз нямам никаква връзка нито с модерната нито с античната поп култура, аз съм извън тях, извън всякакви движения и точно затова определям това, което правя като "No Wave".

Какви са трансформациите на "No Wave"-а  през годините?

Не съм сигурна, че се е променял или трансформирал. Всички останали стилове като- класически рок, пънк- рок, джаз, ню уейв, имат разпознаваем звук. Ако чуеш, пънк ще го познаеш, ако чуеш рап също. При "No Wave"-а нито едно парче не звучи като друго, просто не звучи като нищо останало.



Няма нужда да се трансформира и не му дреме в какви посоки се развива музиката.

Да точно така.  Никаква връзка с традициите и с историята . Дори когато съм правила по традиционни проекти, както с Роланд (Роланд С. Хауърд) - "Shotgun wedding" отново е в естетиката на "No Wave"-а. Това е музика без никакви характеристики, донякъде свързана с абсурдизма. Пънкът например е свързан с рок ен рола, "No Wave"-а не е свързан с нищо. Няма много примери за "No Wave" музика или музиканти, като Уизъл Уоълтър, с който работя в момента.

Кои са бандите, които ти повлияха?

" Suicide ", техния звук е шизофреничен и истеричен. Често включваме в шоутата си " Frankie Teardrop " (парче на „Suicide”). За съжаление на концертът в София нямаше как да е в пълния формат на „Big Sexy Noise” тъй като Джеймс Джонстън влезе в болница. Та „Suicide” ми повлияха, защото бяха достатъчно странни. Ричард Хел също беше един от хората, които ми повлияха, Пати Смит до първия си албум, след това стана доста скучна, “The Stooges”, “The Velvet Underground”. И въпреки тяхното влияние, започвайки да правя "No Wave" разбрах, че не трябва да има нищо общо дори и с тях. Така започнахме. Дейвид Бауи също беше част от музиката, която слушах, той също беше изключително шизофреничен. “Teenage Jesus And The Jerks”е първата ми банда, след това направихме “Swamp”, с които не станахме особено известни. С тях правихме хороркор, много бавни и лирични текстове, записвани от разговори с бездомници. Другите членове на бандата бяха брат и сестра, които нямаха общо с музиката. Той свиреше на бас, а никога не беше хващал инструмент до този момент, а тя беше кинаджийка и се занимаваше с клавирите.



Това значи ли, че  "No Wave"-а не се отличава само в стила на музиката, но и в начина по който се случва?
До някъде да, но никога не сме мислили концепции. Никога не ми е пукало за звука, никога не съм мислила с кого искам да работя. Ако беше питал тогава с кой искам да работя, аз щях да кажа с никой. Никога не съм планирала с кой ще свиря. Свирих с “Teenage Jesus And The Jerks”, със “Swamp”- изкарахме сингъл, но членовете на бандата бяха прекалено травматични както в музиката така и в личния им живот. Успоредно с това имах и “Surf” банда. Та ето откъде и как развих нужната ми шизофрения.

Спомена че срещата ти с Роланд е била част от по-традиционните ти проекти.

Роланд в никакъв случай не ре класически или традиционен музикант, но въпреки това музиката му е базирана на суамп- рок и на блус. По някакъв начин звученето му е свързано с Ню Орлиънс, където живеех. Проектът „Shotgun Wedding” до голяма степен е повлиян от Ню Орлиънс. Преди това, направихме и други проекти. Срещнах го за първи път докато живеех в Ню Йорк. ”Birthday Party” имаха концерт, на който присъстваха двайсет човека. Отидох при Роланд и го попитах дали иска да правим музика заедно. Той се съгласи и ми предложи да изсвирим парчето на Нанси и Лий (Нанси Синатра и Лий Хейзълууд )- „Some velvet mornings”. Много хора по това време не ги бяха слушали. Не бяха популярни.

Разкажи още малко за времето, в което свирехте заедно.

Преместих се в Лондон заради Роланд. Той ме покани да правим музика заедно. Той е първият човек, който ме кани да се включа в музикален проект. До този момент аз винаги съм  подканвала хора да свирят с мен. След концерта , за който ти казах, отидох в  бекстейджа, казах му, че харесвам „Birthday Party”, той ми каза, че харесва “Teenage Jesus”, което ме изненада. Не съм мислила, че някой в Австралия ги знае.



Последва ли го в Берлин?

Не. Последвах го в Лондон, където записахме албум. Няколко пъти правихме "Spoken word" сесии преди концерти на "Birthday party". Ник Кейв и Мик Харви ни се дразнеха много, бяха много вторачени в техните си неща. След това той изчезна за осем години. Чак след около двайсет години се засякохме в Берлин и направихме "Honey moon in red".

Това ли беше причината Роланд С. Хауърд и Ник Кейв да спрат да свирят заедно?

Не, така и не разбрах защо. Нямам идея. Мисля че Роланд беше твърде добър за тях. Също така когато има прекалено много зависими към наркотиците хора в бандата не е никак лесно. Проблемът при мен беше, че аз не бях зависима. Не ми харесваха наркотиците, които използваха. Понякога това е голям проблем, представяш ли си? Както и да е. По някое време просто се върнах в Америка, в Ню Орлиънс и така се стигна до тук. Прекрасно място за правени на музика, на Роланд щеше да му хареса.

По какъв начин се различават публиките в Америка и Европа?

Бях в Европа за първи път през 1978 с първата си банда. Повечето хора, тогава не знаеха как да реагират на тази музика. По- късно започнах да идвам почти всяка година. От друга страна не е  лесно да правиш концерти в Америка. Не бях правила гиг от 25 години. А разликите между двата континента са, клубовете и промоутърите. Възможностите в Америка са по- големи. Въпреки това публиката не е фактор за моите за участия, по скоро отделни хора идват на шоутата ми, което всъщност е съвсем нормално за музиката, която правим.

Случвало ли се е да свирите пред пет, шест човека?

Пред десет. По принцип никога не сме имали на 200 човека. За мен петдесет е най- добрия вариант.

Концертът беше в БНР в голямата зала. Много хора предпочитаха да ви слушат в по- малко пространство.

За нас беше ОК и в двата варианта. Ако бяхме свирили в клуб нямаше да се отложи концерта. Имахме късмет, че следващият ден ни беше свободен. За мен няма голямо значение мястото, така или иначе нямам представа какви хора ще дойдат. Така че когато националното радио ти предложи концерт, не бих отговорила, че предпочитам някой скапан клуб. Свирила съм в достатъчно скапани клубове. Дори бих казала, че е по- добре хората да са седнали, да се фокусират по добре в представлението, защото това не е рок-шоу. Също така беше нещо съвсем различно в радиото, бяхме без китариста си (Джеймс Джонстан), добре че бяха музикантите, с които се запознахме преди две вечери в Бърно. Караха по хиляда километра в посока за да свирят един час. Те също са големи фенове на Роланд.

Кои съвременни музиканти слушаш?

Харесвам доста соло музиканти от Ню Йорк- Мад Нелсън, Майкъл Фостър, Питър Евънс,  „Ppig Bbig” е много добра банда , "Kind of like Jesus Lizerd" също и една банда от Чикаго с ужасно име - "The Sell Phones".



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н