Нямам нищо против, точка


Фотограф: Светослав Куцаров

Тошка Иванова завършва Факултета по журналистика и от години  работи в сферата на рекламата. Животът ѝ се преобръща, когато през 2008 г. е диагностицирана с Хепатит С. Четири години по-късно издава книгата "Позитивно", в която описва борбата си с болестта. Тя е дипломиран психодрама-консултант и част от екипа на Kabinet.bg. Един от новите проекти на платформата за психотерапевтична помощ и емоционална подкрепа, в партньорство с фондация GLAS, е "Кабинет Дъга" и е насочен към ЛГБТИ+ общността. 

След толкова години в сферата на рекламата как възникна интересът Ви към психодрамата и към психологията изобщо?
Първата ми среща с психотерапията беше на осмия месец от лечението ми за хепатит С, в далечната 2010 г. Тежко, мъчително лечение, сравнимо с химиотерапия и продължаващо една година. Много труден за мен период, в който имах нужда от помощ – и я намерих. Да започна да се обучавам за психотерапевт дойде като решение година по-късно. Разбрах го, влизайки в първата ми психодраматична група в една дъждовна октомврийска вечер. Преживяването беше изключително, такова, след което се чувстваш разпаднат на съставните си части и събран отново, но по нов, малко по-различен и смислен начин.

Какво е психодрама консултант? Бихте ли разказали за образованието и практиката си в областта на психологията и психодрамата? 

Психодрама-консултант е ниво в обучението по метода на психодрамата. Аз съм преминала обучение към Психодрама института на "Червената къща" и фондация "Психотерапия 2000", както и магистърската програма "Артистични психо-социални практики и психодрама" към НБУ. Обучението изисква усвояване на определен теоретичен материал и покриване на задължителни практически часове на работа. Така казано вероятно звучи направо скучно...  Всъщност е индивидуално пътешествие, свързано с много работа и много лични преживявания. Ученето на това да (опитваш да) разбираш другите минава първо през разбиране на себе си. И ако продължа сравнението с пътешествие – няма крайна спирка. Едва ли има по-голям риск за човек, който се занимава с терапевтична работа, от това да си каже – ето, сега всичко ми е ясно. Теоретичното обучение е важно и абсолютно задължително, но в крайна сметка всяка сесия е среща на човек с човек. Хората са по-големи от теориите или диагнозите. 

 

В личен план много неща при Вас се променят след заболяването и последвалото излекуване от Хепатит С. Какво положително може да извлечем от травматичните изживявания? 

За мен това беше труден момент, от онези гранични преживявания, които имат силата да разделят живота ти на "преди" и "след". Говорила съм толкова много за тази част от личната си история, че ми е трудно да намеря нови думи за нея. Такива промени отнемат време, огромни усилия, за да се справиш със собствените си съпротиви към промяната, и още повече време, за да успееш да видиш обективно и отстрани сцената на живота си, в която ти като герой си открил нова своя роля. При мен се случи цялостно пренареждане на това какви са приоритетите ми, в какво искам да инвестирам времето и усилията си, кое ми дава смисъл. Външно може би нищо не се промени тогава – продължих да работя това, което и преди съм работила, да правя (почти) същите неща. Като че сме свикнали да възприемаме промяната като нещо, което задължително трябва да е грандиозно – смяна на държавата, професията, партньора, или минимум – изминаване на Пътя към Сантяго. Не че в тези неща има нещо лошо, но те могат да останат само като външни изразители на желанието ни за вътрешна промяна. Истинската промяна се случва вътре в нас, и не е нужно да е грандиозна. Може да е нещо много малко, което да ни даде различна перспектива и смисъл. Без фанфари или фойерверки. 


По време на лечението водите блога “Разни мисли на един заразен човек”, който води до издаването на книгата “Позитивно”. Пет години по-късно излезе втората Ви книга “По колко пъти на ден не умираме”. Как бихте описали развитието си като пишещ човек?
Развитието ми като пишещ човек... е много непланирано, хаотично и напълно непредвидимо. Писането е вътрешна потребност за мен, то ме подрежда, помага да изразя неща, които трудно побирам в себе си, помага да осмислям. Издаването е съвсем друго нещо и много по-свързано с желанията. Двете книги може би отразяват готовността ми да споделя различна част от себе си със света в различните периоди от живота ми. Не знам дали ще има трета книга и дали ще бъде разкази, роман, поезия или пък сборник с драматургични текстове. Когато импулсът за писане надвие съпротивите ми (или пък най-обикновения мързел) – не знам какво точно ще пиша, започвам и разбирам в движение. Тази свобода ми е необходима. Както казва Людмил Станев – не-обходима. Толкова голяма, че не можеш да я обходиш.

Говори ли се достатъчно за сексуалността в България – какво бива преекспонирано и какво остава недоизказано?
Личното ми мнение е, че не се говори нито достатъчно, нито особено адекватно. Има грандиозна (иска ми се да кажа и престъпна) подмяна на едни понятия с други. Като примери от последните години е достатъчно да се сетим за това какво се случи с бедната дума “джендър” или пък реакциите на издаването на книгата “В като Вагина”. Само при споменаването на съчетанието “сексуално образование” се развихрят бурни фантазии за оргии и норвежци, които идват да ни вземат децата. Зад всичко това стоят много страхове, а страховете трудно се влияят от рационални обяснения и аргументи. Отговорността за промяна е във всеки от нас – в това как възпитаваме децата си, как общуваме с хората, които са ни близки, опитваме ли се да ги разберем. Но отговорността е и на по-високо ниво, защото е нужно спокойно, ясно и честно говорене от институции и публични личности. Работа на родителите е да създадат за децата си спокойна, приемаща и достатъчно сигурна семейна среда, в която да може да се говори за всичко, което е важно за детето. Работа на управляващите е да създадат спокойна, приемаща и достатъчно сигурна обществена среда, в която да има честен и открит разговор по темата за сексуалността, сексуалното образование, различията.

Какви психически травми могат да получат ЛГБТИ+ хората в едно по-консервативно общество?
ЛГБТИ+ хората могат да бъдат “ограбени” от възможността да се чувстват свободни и приети по отношение на фундаментално важна тема, каквато е сексуалността. Има особено лицемерие в изказвания от рода на “нямам нищо против, но защо демонстрират...”. Демонстрация ли е да видите как момче и момиче се разхождат прегърнати, целуват се, държат се за ръце? Сватбеният ритуал демострация ли е? Да, демонстрация на любов, привързаност, доверие, отдаденост. Това са “демонстрации”, с които сме свикнали и приемаме. Но за ЛГБТИ+ хората тези малки и толкова естествени моменти за забранени, заклеймени. Правото да обичаш и да бъдеш това, което си, е забранено и заклеймено. А всеки има нужда от истина и всеки има право на истина. Така че единственото нещо, което трябва да стои след изказването “нямам нищо против”, е точка.


Rainbow Hub

Участвате в проект, който все още е в етап на развитие, за психотерапевтична подкрепа на ЛГБТИ+ хора. Бихте ли разказали повече за него? Защо е нужна такава помощ и какви резултати очаквате?
Аз съм част от екипа на Kabinet.bg – платформата за спешна психотерапевтична помощ и емоционална подкрепа, която беше създадена по време на ковид кризата в подкрепа на най-уязвимите. Проектът в подкрепа на ЛГБТИ+ хората е в партньорство с фондация GLAS и се нарича “Кабинет Дъга”. Казано накратко – всеки, който изпитва трудности, свързани със сексуалната си ориентация, полова идентичност или приемането си от близки и познати; или пък всеки, който има в семейството си близък с различна сексуална ориентация и има нужда да сподели какво изпитва, може да се обърне към нас и да получи безплатна психотерапевтична помощ – на живо, онлайн или по телефон. Планираме да започнем и групи в подкрепа на ЛГБТИ+ общността, които да се случват в Rainbow Hub – центъра на инициативата.

Нужда от такава помощ има още повече сега, в особените условия, в които всички живеем в последната година и половина. Това е труден момент за всеки човек, но още повече за тези, които по принцип може да се чувстват отхвърлени, изолирани, стигматизирани. Очакваме инициативата да бъде посрещната с интерес както в София, така и в провинцията – където много често предизвикателствата за ЛГБТИ+ хората са особено големи. Както винаги в психотерaпията, и тук конфиденциалността на заявката и срещите са абсолютно задължителни.

В качеството си на терапевт какво бихте казали на човек, който се изправя пред предизвикателството да разкрие сексуалната си идентичност?
Да не бърза. Съществува определно виждане и натиск колко е важно тази тема да излезе “на светло”, за да бъде по-скоро нормализирана, и това е вярно, разбира се, НО... има огромна разлика в това да си ЛГБТИ+ човек, отраснал в приемащо и толерантно семейство, в голям град, със среда от връстници, за които различната сексуална ориентация е нещо нормално. И това да живееш в малък град, семейството ти открито да изразява нетърпимост към различието, а средата да е крайно консервативна, до степен на агресия. Разкриването на сексуалната ориентация е много личен момент и е важно да бъде направено тогава, когато човекът се чувства готов за това. А преди разкриването на сексуалната идентичност “навън” има и едно друго разкриване – вътре в човека. В това той сам да приеме и осмисли начина, по който преживява себе си, тялото си, желанията си. Това може да бъде дори по-труден и мъчителен период и психотерпията е един от начините човек да премине през него.

Усещането за изключеност или дискриминация се проявява в не един слой от обществото. Кои проблеми са в известна степен индивидуални от ЛГБТИ+ ъгъл?
Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. ЛГБТИ+ хората са хора. Проблемите, свързани с това да си приет, да се научиш да обичаш, да позволиш да бъдеш обичан, да се свързваш с другите, да разбираш себе си по-добре и т.н., и т.н., могат да бъдат валидни, независимо от сексуалната ориентация на човека. Различието при ЛГБТИ+ хората идва отвън, от външния натиск или стигма, които могат да направят всеки проблем още по-болезнен и труден за понасяне. Не е сексуалността им това, което ги прави различни, а неумението ни да видим човека преди сексуалността му.

АДРЕСНА КНИГА /ИЛИ НЯКОЛКО ДРУГИ МЕСТА ЗА ВЗАИМОПОМОЩ/

Single Step предлага онлайн чат, където всеки може да получи консултация със специалисти по психоло- гическа подкрепа всяка вечер между 20 и 23 ч.. Фондацията организира и групи за взаимопомощ. Повече на singlestep.bg

“Айвър” e организация, фокусирана върху здравето и информираността на гей мъжете. Фондацията има гореща линия за всякакви въпроси около вируса на HIV и опции за тестване, превенция. Повече на ivor.bg

“Билитис” съществува още от 2004 г., а към момента организира групи за взаимопомощ, включително за транс и небинарни хора. Повече на bilitis.org

ЛГТБИ организация "Действие" предлага правна програма за защита на права, международна закрила, достъп до социални и здравни услуги. Повече на deystvie.org.


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н