Когато писателите снимат


Николай Грозни е познат най-вече с нестандартната си проза, вдъхновена от живота му, преминал между България, Индия, САЩ и Франция. В началото на миналото десетилетие излизат първите му сборници, които му носят признание в САЩ, а още по-голямо внимание привлича полуавтобиографичният роман “Вундеркинд” (2011), написан първоначално на английски. В него той пресъздава детството си в музикалното училище в София и надеждите си да стане професионален пианист. Книгата привлича вниманието дори на Пати Смит, която я описва като “дар за сетивата”. Междувременно се появява все още непреведената на български книга Farewell, monsieur Gaston (2014).

От няколко години Грозни отново живее в София. Той написа сборника “Клаустрофобии” (2016) и визуалната книга “Луна” (2018) в съавторство с илюстраторката Ива Сашева. Но прозата се оказва само една част от интересите му. В Instagram над седем хиляди следват черно-бялата му фотография, която засега не е показвана в изложба.



Всъщност тя следва Николай Грозни (роден като Николай Гроздински) още от детството. Дядо му, Васил Евтимов, е професионален фотограф. “Апартаментът му на ул. “Раковски” беше същинска бърлога на обсебен професионалист: навсякъде по стените висяха снимки, библиотеките и масите бяха отрупани с проявени и непроявени негативи, фотографска хартия, албуми и всякакъв размер камери, в банята имаше увеличител, вани с химикали, а на опънати въжета се сушаха прясно копирани снимки. Често пъти, когато го посещавах след училище, той ме викаше в банята и ми даваше задачи: да му подавам щипки или химикали, да навивам таймера, да изплаквам сребърно-желатиновите принтове”, разказва той.

Първите си снимки прави с негов апарат, когато е на десетгодишна възраст и заминава на конкурс по пиано в Италия. “Обеща, че ще ми проявява филмите, стига да снимам смислени неща и да внимавам какво правя.”

Николай веднага намира как да оползотвори подаръка.

“Започнах да снимам преподавателите от музикалното училище през дупката на една тухлена стена на ул. “Оборище”. Това бяха първите ми опити в уличната фотография. В един момент учителите разбраха какво правя и ми намалиха поведението. Продължих да снимам улици и хората по тях, когато заминах за Щатите, а после и в Индия. За съжаление, огромна част от архива ми беше унищожен от влага и неправилно съхранение на негативите.”



Колко често хората, които снимате, знаят, че са снимани?

Вероятно често не знаят. За мен по-ценни са снимките, които улавят неподправения миг. Когато човек разбере, че го снимат, той си слага маската, с която е свикнал да се представя пред другите. Кадрите, които търся в уличната фотография, са тези, които запечатват тайното проявление на реалността, на злободневието—онова проявление, което търси писателят, музикантът, художникът; както казва Селинджър, подпочвеният поток поезия, който тече през всички и всичко.


Имало ли е неприятни или любопитни ситуации?

Понякога спирам и се заговорям с непознати - с просяци, с ексцентрични софиянци, с възрастни хора. След няколко разменени думи, те се радват, че ги снимам.

Хората тук обаче често имат изключително негативно отношение към обектива. Снимал съм дълги години в САЩ, във Франция и в Индия, и за мен отношението тук към уличния фотограф е трудно обяснимо. Случвало се е да ме плюят по улицата, въпреки, че апаратът ми е бил изключен. Случвало се е също да ме псуват, заплашват.

Вероятно това отношение се дължи на дълбока несигурност и комплекси, както и на някакво странно усещане за авторски права върху собственото си проявление на обществени места. В Щатите уличните фотографи са защитени от първата поправка на конституцията и в частност, правото на свобода на словото. Всеки - художник, писател, фотограф - трябва да има право да изразява и пресъздава това, което вижда и чува, особено на обществени места.


 

Обратното на това е тоталитаризъм и има място само в държави като Северна Корея. Другият аспект на уличната фотография, който тук все още не се разбира добре е, че във висшите си форми, тя е изкуство. Когато ние съзерцаваме персонажите, уловени от Вивиан Майер, ние не се интересуваме от техните имена, лични данни, биография. Те персонифицират много повече от своите лични съдби: те представляват лицето на Чикаго или Ню Йорк, лицето на епохата, лицето на зарастващите рани от Втората световна война, лицето на обществото, дълбоките бръчки на социалното неравенство, представите и възгледите на Америка през 50-те.

Благодарение на големи улични фотографи като Анри Бресон, Хелън Левит, Йозеф Куделка и много други, ние можем да пътуваме във времето и да изживеем кратки моменти в Париж, Ню Йорк, Прага през 30-те, 40-те, 60-те. Това е безценно и аз се надявам, че с двете прекрасни изложби на Вивиан Майер и Йозеф Куделка в Софийска градска художествена галерия, все повече хора ще оценят значението на уличната фотография.


              

Кои са клишетата на уличната фотография, от които се пазите?

Силует на възрастен мъж с шапка, жена с чадър в дъжда, прегорял от лъч светлина подлез, тълпи, колоездач на фона на геометрично разчертана от сенки висока стена. Благодарение на Instagram, днес създаването на цяла категория от клишета отнема понякога само няколко дни. Всички клишета, разбира се, могат да се преработват в нещо ново и ценно. Alan Schaller е един съвременен английски фотограф, който има способността да поднася най-големите клишета като прозрения.  


Усещате ли по някакъв начин снимането да помага на писането Ви?

Всички книги, които съм писал, са неразривно свързани с фотографии, които съм правил. Когато пиша, на бюрото ми има фотографии, които отключват паметта, пренасят ме във времето и пространството, обуславят литературните ми персонажи, мизансцена.

Например, когато започнах да пиша “Вундеркинд”, дойдох в София специално, за да снимам Музикалното училище, Докторската градина, “пушкомите”, улиците, по които съм се разхождал като ученик. Тогава старата сграда на музикалното училище беше в окаяно състояние и първоначално портиера отказа да ме пусне вътре. След това се съгласи и аз го обходих цялото, от тавана до мазето; снимах всички детайли, които ми трябваха за книгата. После отидох при майката на някогашната ми учителка по пиано и снимах познатия ми до болка интериор: мебелите, картините, пианото, килимите, пердетата, всяка подробност.



Кои са фотографите, които са добър пример за Вас?

Възхищавам се на Брус Гилдън. Спокойствието и увереността, с които той се изправя пред случаен минувач, вдига в една ръка апарата, а в другата свързаната с кабел светкавица, и запечатва заслепеното, учудено изражение на странника - това е нещо, което едва ли някога бих могъл да направя. Той е уловил една Америка, за която дори много от американците нямат представа, че съществува.




Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н