Punk's Not Dead



Този месец се вълнуваме с морето и всичко, което се провокира и развива на брега му - без граници и флагове, по цялата му шир и дълбочина. Истанбул неизбежно вдъхновява с колорита и многообразието от усещания, посоки и идентичности. Но с какво може да предизвика артистичността на творец, който е роден, израснал и до болка познава това мултикултурно средище между Изтока и Запада. На турски "arada" е това междинно състояние – по средата, в която не си нито едното, нито другото. А къде си и към какво истински принадлежиш? Турският режисьор Му Тунч търси отговорите с дебютния си игрален филм “Арада”, който разказва семейната му история и така открехва завесата към ъндърграунд и пънк сцената на Истанбул през 90-те. Навлиза и под тези нива и разкрива корените на раздвоението на идентичността и усещането за загуба на принадлежност в един пропукан от противоборство свят.
С Му Тунч си говорим за пънка, световната киноиндустрия, бунта срещу статуквото, капаните на ума и... Ройшин Мърфи. И всичко това на бургаския бряг, защото филмът му откри четвъртото издание на Международния филмов фестивал Бургас, а младият режисьор гостува за пръв път в България, за да го представи лично пред родните любители на киното. Виж!те какво сподели и с нас.

Пънкът жив ли е?
Преди всичко, "пънк" за мен е дума, която не е свързана с музика. Става въпрос за отношение и подход. Пънкът винаги е съществувал в обществото по различни начини. Хората, които не се вписват в общоприетите норми във всяко общество в историята на човечеството – за мен това е „пънк“.

Музиката е могъщо средство за изразяване. Какво искате да изразите с филм за пънк музиката?
Искам да покажа, че и в източната част на света могат да се правят смели и ексцентрични неща. Защото да си роден и израснал в Истанбул създава объркване в идентичността. Истанбул не е нито Изток, нито Запад. Това е място по средата. Затова хората в Истанбул винаги мислят и в двете посоки, но не могат да предприемат действия, защото са объркани от собствения си образ. Пънк музиката дава възможност за чисто себеизразяване на истинското Аз без оценки или кодове. Този дух е много необходим, особено в места като Истанбул, където има огромен проблем с идентичността. Кой съм аз? От Изтока или от Запада? В Истанбул нещата не са еднозначни и мисля, че това му придава чар. Но проблемът е в хората, които не поемат иницитивата, за да се случват нещата. Исках да направя този филм, за да ги изритам от зоните им на комфорт.



“Арада“ е определян като „първият пънк филм“ на Турция. Чувствате ли се като новатор и защо?
Да, така беше оценен филмът от световните медии. Това е филм, който представя независимия дух в киното. Днес всички киносалони показват само филми на големите студия. Но и кинофестивалите, които се предполага, че трябва да насърчават свободния дух, също се управляват с държавни средства. Така че цялото шоу се финансира или от държавната власт, или от много големи корпоративни системи. В киноиндустрията няма предприемачески дух. Но ние променяме това и има стотици като мен, които са на път да сменят остарялото статукво, което вече не работи. От тази гледна точка, да, ние сме новатори относно начина, по който правим нещата сега. Има една нова „ъндърграунд“ младеж, която идва с новите технологии и ще промени всичко! Цялата киноиндустрия - от производството през разпространението до фестивалното представяне - трябва да се промени. И без повече пропускателен режим на входа. Помнете ми думите! Това са последните години на това по-старо поколение.

Какво има под земята на Истанбул?
Под земята на Истанбул се случва толкова много. Византия, Източен Рим, Османска империя, Медичи, Суфи, евреи - сефаради ... „подземието“ на Истанбул е толкова богато, че може да бъде столица на всички култури на цялата планета. Каквото и да се случва, това наследство не може да бъде изтрито. А новите технологии и младото поколение на Истанбул ще го превърнат в нещо друго. Но единственият проблем е, че младите хора са подложени на атака от по-старото поколение и техните идеи, които вече не са приложими в променящата се нова система. В момента цялото човечество трансформира мисленето си. В места като Истанбул могат да се родят новите идеи, защото нещата се правят лесно в тази част на света. Но в големите столици в западния свят вече няма никаква ъндърграунд култура. В градове като Ню Йорк, Лондон или Париж всичко е ограничено и сковано и вече няма поле за изява. Така че в Истанбул всъщност има повече свобода, но само, ако знаете как да погледнете на нещата по различен начин.

Във филма си засягате проблема за изкуството, което е хванато в капана на дадено място. Някога чувствали ли сте се в капан или възпрепятстван да творите, където пожелаете?
През целия си живот съм бил в капан. Но не физически, а на духа. Този вирус върлува в Турция и Истанбул. Това е вирусът на бездействието. Хората не искат да правите необичайни и ексцентрични неща. Те ще ви кажат: „Харесва ми идеята, но, моля те, не го прави, защото никой няма да те разбере. Казвам ти го, защото те харесвам. Послушай ме, тази идея е прекалена за тази страна.“ Слушах това през цялото време от малък и растейки, се опитвах да предложа творческия си подход. А най-интересното е, че хората, които ми казваха тези неща, бяха "либерали". Тези либерални хора в Истанбул, които трябва да водят обществото и да насърчават хората да открият по-добри версии на самите себе си, са всъщност тези, които непрекъснато убиват идеите на по-младите поколения. Защото не искат да излязат от комфортната си зона.



Смятате ли, че е по-добре да напуснете едно място, ако в него не намирате достатъчно свобода или трябва да останете и да се борите, за да изградите нещо от руините?
Престанах да мисля географски. В момента светът е пречупен. За да почувстваме свободата сега, трябва да мислим по различен начин, защото умовете ни са тези, които създават подобно разграничение. Мястото, което ти изглежда в развалини, може да бъде всъщност място, на което да се роди нещо удивително, ако съумееш да погледнеш по друг начин на нещата.

В някои моменти от филма камерата се движи сякаш следва някакъв определен ритъм. Какъв е той?
Това е моят стил. Красотата на неопределимите микро моменти. Тя е там и създава настроение, което се вижда, но е трудно да се определи, защото не е ясен образ или точен момент. Обичам да виждам това. Мъдростта се крие в неопределимите моменти. Чудесно е, че сте го почувствала.

Вие лично занимавате ли се с музика, свирите ли на някакъв музикален инструмент?
Свирил съм на бас-китара и синтезатори.

Кои са любимите Ви музикални групи?
Много са. Но някои от групите и музикантите, които промениха начина ми на възприемане, са Cabaret Voltaire, Minor Threat, KLF, The Associates, Napalm Death, DNA, Brian Eno, Dr.Dre, Hole, Autechre, Kanye West, Japan, Suicidal Tendencies.

Правите експериментална поредица от видео епизоди с разговори със световни творци, която се казва „Дневник на Му“. Как ви хрумна тази идея?
Това беше един от първите сериозни v-log проекти в страната. На много ранна възраст станах творчески директор в една от първите дигитални рекламни агенции на Турция. Буквално бяхме едни от първите в страната, които показваха Facebook и Youtube на хората и им обясняваха какво представляват тези платформи. Всички ни гледаха като извънземни по това време. Видях, че тенденцията върви към визуалното и киното ще бъде все по-важно. Бях очарован от идеята да споделяш нещо, което си направил сам, с всеки по света. Исках да направя тази видео поредица, за да се науча да разказвам истории. Целият проект всъщност беше моята лаборатория. Експериментирах много и все още го правя. Благодарение на това, което научих от правенето на тези кратки филми, добих силата да направя първия си игрален филм „Арада“.

Не можем да не Ви попитаме за дневника ви с Ройшин Мърфи. Какво Вие лично си взехте от тази среща?
Тя е човек с дълбока чувствителност на много нива. През целия филм сякаш се потапяме все повече в тази нейна чувствителност, в нейната дълбочина и океан от идеи. Бях на 22-23 години и за пръв път срещах някой, който говори за усещанията си по подобен начин.

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н