Стилияна Минковска за женската утроба като космос

 

Ранните ѝ планове за професионална реализация включват най-вече архитектура. След като завършва със специалност "Водно строителство" в Строителния техникум (СГСАГ) „Христо Ботев“, тя следва в Оксфорд и работи в Лондон. Междувременно се увлича po фотографията, но решаващият момент за творческите й търсения се появява, когато осъществява мечтата си – магистратура в лондонската "Кралска академия по изкуствата" (Royal College of Art). Именно там се посвещава с пълна отдаденост и страст на бременността и родилния процес като тезисен проект. Провокацията е лична – Стилияна забременява по време на следването си, заснема и самото раждане на дъщеря си като част от проекта с цел да задълбочи анализа си на това дали едно раждане наистина започва с физическите усещанията на жената или с преценката на болничния персонал. Камера (GoPro) е поставена на главата на акушерката, а филмът е излъчен по време на Work-in-Progress Show в мултиекранна инсталация. Изследването на темата за по-хуманна и подкрепяща родилката атмосфера чрез интериор и мебели отвежда Стилияна в Музея за дизайн в Лондон, който й предлага да бъде една от четиримата избрани за 2019 г. резидент дизайнери на реномираната институация. Процесът приключва с изложба, която продължи до 10 май 2020 г. 
Стилияна Минковска ще бъде един от лекторите на предстоящото на 25 юни издание на "Мелба на живо" от 17 ч., а преди него ние разговаряме с нея тук:

 

Как протече процеса на изследване и изграждане на прототипите за нов тип мебели за раждане?

Началното ми проучване бе изцяло насочено към интериора на жената, нейната обвивка като космос за бебето. Подложих на съмнение раждането като режисирано събитие от медицинския персонал, тъй като усещах, че тялото ми вървеше срещу инстинктите си, като ми беше наставлявано какво да правя и как да контролирам дишането си. След значително закъснение от термина се самоприех в болницата Свети Тома, където ме настаниха в предродилно отделение. Тялото ми премина през четири различни пространства по време на престоя ми. Първоначално предродилното отделение по време на опитите за предизвикване на раждането. След това центърът за раждане, където водите ми бяха спукани и започна фазата с контракциите, които са най-болезнената част. После в отделение, където ме прехвърлиха за действителното експулсиране, където обикновено се провеждат раждания с усложнения и където се роди дъщеря ми Стелена. Накрая бях преместена в следродилното отделението с най-прекрасната гледка към Биг Бен. Беше сюрреалистично и прекрасно.



Ultima Thule е знаков проект за теб и революционен в своята иновативност по отношение на иначе строго рамкираните условия и мебели за раждане. Как изобщо си представи форма, която не е съществувала досега? Как “видя” идея, която не е тествана, ползвана или въведена до този момент? Откъде започна?

Най-голямата част от времето прекарах в четене на различна литература, написана за раждането в болници, като например книгите на Михаил Одент – френски гинеколог, който прозира колко е нехуманна родилната среда и особено отнемането на бебето от майката веднага след раждане. Заснемайки раждането на Стелена, имах референтен архив как протичат контракциите и напъните.

Исках колекцията да е прогресивна, в същото време топла, приветлива, комфортна и центрирана върху светоусещанията на родилката. Постъпвайки в Design Museum като резидент, имах друга идея, която беше да пресъздам космоса и да го направя като холистичен и хипно-пътеводител по време на раждане, но след като се задълбочих, осъзнах, че дисциплината е изостанала, липсва пионерската нишка, с която жените да се почувстват упълномощени да следват своя инстинкт и своето тяло. И така започна едно проключение, което постепенно се превърна в голямата ми творческа любов, преоткрих се чрез проектирането на продукти и на мебели. Формите са изцяло ергономични, както и еласто-механични, така че да поддържат едно тяло, което преминава през извънземна травма и неизпитан до този момент праг на болка.

Първият елемент от серията Ultima Thule е The Labour Silla – за фазата на контракциите. Проектиран като прогресивна табуретка, така че жените да могат да намерят своето благосъстояние и комфорт по време на най-болезнената фаза от раждането. Жените могат да се катерят, облягат, клякат, подпират, забиват нокти, да бъдат себе си и да следват животинските си инстинкти. За родилките без подобна нужда -столът служи като място за масаж и утеха.

Parturition Stool (Родилен Стол) е проектиран като тандем, споделен полет и е вдъхновен от личния ми опит. По време на раждането мъжът ми бе важна подкрепа и неотлъчно до мен. Мислех за този предмет като партньорство на споделено пътешествие – това на създаването на новия живот. Независимо дали е партньор, родител, приятел или самата акушерка, той е проектиран така, че човекът, който изражда, да почувства облекчението от това да има на кого да се облегне.
Не всички жени желаят тази опора и предпочитат да са сами. Затова долната седалка е внедрила дизайна на дръжки/ръкохватки, на които жените биха могли да се облегнат или да се изправят.
Solace Chaise (Утешителен Шезлонг) е възстановителният елемент. Той е мястото, където всички жени да имат уединение при кърмене, директна и несмутена връзка с бебето си, възстановяване от травматично преживяване по време на раждане, аборт или спонтанен аборт. Неговият дизайн, заедно с интимния параван са изработени ергономично, за да осигурят комфорта и нужното време на самота и задушевност, далеч от нежелано наблюдение.



Разкажи ни за процеса на прототипирането им – кое те провокира да направиш тази физическа трансформация на мебелите? Как подбра материалите? Имаше ли голяма промяна от началото до края?

Промените течаха дори, докато ги изработвахме. Човекът до мен е дърводелец и отдаден на изкуството, и му имам безрезервно доверие. Изработените рамки се получиха великолепно. Дори не очаквах да измислим такива иновативни методи за деформиране на дърво, което е твърд и не толкова гъвкав материал. След това бяха тапицирани с изкуствена кожа в Оксфорд, която често се използва в медицинските среди. Материалът за тапицерия, използван за столовете всъщност, е винил, наподобяващ кожа, който е търговски издръжлив продукт, използван в сектора на здравеопазването – чувства се мек, нежен към кожата и разбира се лесен се поддържа. Той не съдържа фатални пластификатори или тежки метали, което го прави еластичен и гъвкав. Oxford Upholstery са тапицерите, направили магията, като покриха столовете в красиво пригодените материи. От самото начало знаех, че бих искала да имам потапяща инсталация, в която жените да се чувстват отпразнувани, независимо от техния избор, история, тежест или житейски събития, които може да са ги променили завинаги. Затова работих в сътрудничество и с талантлива звукова дизайнерка – Лора Селби, с която измислихме красив 10-минутен саундтрак, отвеждащ към звуковата среда в утробата за бебето. За атмосферната светлина работих с LED Flex, които дариха невероятен продукт. Създадох специфична цветова палитра, която те пренесоха в красиво осветително тяло. Дърводелецът, изработил рамките за столовете, също направи светлинния пръстен, който придава космическия, подобен на утроба блясък. Подът е покрит от килим, дарен от Desso. Мекотата беше огромна част от проекта и килимът придава това домашно усещане, с което хората лесно могат да се свържат.

Каква е връзката между ползвателя и самите обекти? Тествани ли са вече прототипите от раждащи? Би ли работила по усъвършенстването им и в каква посока според теб може да се нанасят тези промени?

Тествани са от бременни, акушерки, лекари, дули, майки и най-вече от децата им, които ги приемат като катерушки. Те са катерушки за родилки, особено първият – the Labour Silla. Тествани са в средата на музея, защото откакто са изработени, все там са живели, но пък сега за съжаление изложбата затваря врати и се надявам чрез дарението да могат да се тестват и в болнична среда, което ще е най-голямата награда както за мен, така и за Ултима Тули.

Със сигурност има още много работа по тях и тяхното усъвършенстване. Тепърва трябва да се намери инженерно решение да се направи рамката от стомана или по-устойчив и лек материал. За самата тапицерия, предполагам, че изкуствената кожа е добро решение, както и проучвам различни медицински силикони. Има един доста революционен материал, наречен Техногел, той е като желе, което е изобретено специално за болничното легло, но сега се използва за възглавници, стелки и т.н. Исках the Labour Silla да е изработен от него, но цената му за прототипа бе 80,000 евро и тежестта му около 600кг, което беше нечувано…буквално слон, а и кой има такъв бюджет за изработването на стол (смее се).

Предстои още много работа, особено ако работя със здравните заведения, защото те спазват определен шаблон и наръчник по дизайн за изработването на различните си уреди и мебели за болнични среди. В Англия това е сложен процес, а и националната здравна организация е с оскъден бюджет, където иновациите не са приоритет, което е разбираемо.

Надявам се да намеря или инвестиция, или начин да продължа проекта, както и да го развия, да създам още мебели, още аксесоари за бременни и родилки, които да направят процеса по-благоприятен и по-спокоен.



Имаш ли покана за производството им и въвеждането им в родилни зали по света?

За съжаление, все още не. Много е трудно по време на пандемия фокусът да бъде отклонен. Сега силите са обединени към откриването на ваксина, как да се ражда в изолация и как да се предпази родилката по време на бременност. Лека полека светът ще се приспособи към новата си нормалност. Не съм спряла да търся начини. Бих искала да даря колекцията Ултима Тули или на болница, където родилки могат да тестват елементите, или на музей, където повече хора могат да се докоснат до тях.

Как би разшифровала името Ultima Thule на български?

Нарекох проекта си в the Design Museum Ултима Тули, защото това буквално преведено от латински означава ‚далечен, непознат регион“ или „отвъд познатия свят“. Всяка бременност и всяко раждане са крайно непонятни, а и големи изненади, каквато е и Ултима Тули. По някакъв начин, това е моята метафора за илюстриране на бременността – женското тяло като обвивката на бебето. Утробата като вселената за растящия плод/живот, където има две съставни части, които същевременно са взаимно свързани. Жените като мен, раждали за първи път, са в неизвестност. Всеки им разказва какво е чувството, но то не е никак универсално. Всяка бременност и всяко раждане варират изключително много. Моята бременност бе приказна, но раждането беше трудоемко. Докато бях в родилното, се покрих с чаршаф, така че да избягам от погледите на майка ми, мъжа ми и болничния персонал. Исках да се махна и да съм сама, не исках те да са част от болката ми, която бе така непозната и неизпитана до сега. Там си представях звездите, космоса, един безкраен полет, който ме успокояваше и ми даваше хъс да продължа и просто да приема случващото се. Така и направих, и много ми хареса, беше си моят начин за хипнотизиране и медитиране. Чувствах космоса като утеха. Това бе най-далечното място, където избягах от болничната среда и се чувствах добре.
Ултима Тули е център за раждане, подобен на планетариум, в който жените преминават през всички процеси, свързани с раждането в пространство, проектирано от тях за техните нужди и предпочитания. То е в контраст с опита ми с раждането на Стелена.

Кои три думи описват най-добре личността ти, работата ти и твоя стил?
Страст, Любов и Лудост.

Какво те вълнува напоследък по отношение на работата ти и краткосрочните ти професионални планове? Какви въпроси си задаваш? Какво мечтаеш да постигнеш?

Хмм, много неща ме вълнуват, но като че ли продуктовия дизайн надделява и вниманието ми се насочва към него. Обичам си професията много, но на моменти е доста забавено и еднообразно. Аз обичам нещата да се случват бързо и да виждам ларвите на труда си мигновено, което често не е постижимо. Друга моя страст е театралния и кино дизайн, както и фешън представленията, които на запад се наричат сет дизайн. Много би ми се искало да направя представление и да работя с актьорите, режисьорите и театралните сценографи. Би било страхотно!

Разбира се най-голямата ми страст е дизайнът, свързан със здравеопазването и най-вече този на родилните отделения. Даже се замислям дали да не направя още една магистратура в Royal College of Art, защото предлагат курс по Здравеопазване и Дизайн с проект в болница, много ме привлича. Има страхотни конкурси и резиденции, в които също ми се участва, както и искам да си сменя работата, защото един комерсиален архитектурен офис не е мястото за една вечно търсеща и извисяваща се душа.

Питам се докога ли жените ще бъдат в сянката на мъжете. Всички продукти свързани с раждането и изцеряването на родилката са създадени от мъже…това повече от възмутително. Най-голямата ми мечта е да развия Ултима Тули и да я видя по целия свят…особено в държави, в които жените нямат нито права, нито образование, както е на много места в Африка и Азия. Искам всяка една жена да се почувства като богиня, контролирайки своето тяло и репродуктивната си икономика.

Как минава един типичен ден?

С много любов, веселие и детски глъч. Преместихме се на морето, защото мъжът ми има проект тук, близо до Саутхемптън. Много ни е хубаво да сме по цял ден на плажа с дъщеря ми, тъй като аз съм на една програма, наречена furlough. Не работя, но ми плащат 80% от заплатата, което ме устройва перфектно. Не е лесно да си архитект, докато имаш 4-годишно дете, което си иска внимание, любов и забава. Дните минават бързо. Сутрин закусваме, след това се забавляваме, четем книги, строим пъзели и лего, оцветяваме и около обяд имам около час-два за себе си и работни дела. Търся начини да развия Ултима Тули, говоря с акушерки, доктори, дизайнери и хора в бранша на здравеопазването. Всеки уикенд се прибираме в Лондон, където можем да се срещаме с приятели на пикник (на разстояние в парка) и да караме колела.

Какво четеш / гледаш в момента?

Току що приключих “Невидими Жени” на Каролина Криадо-Перез, една революционна книга за това как дизайн като цяло е развит около средностатистическия бял, най-често Американски, мъж. Наистина ми отвори очите за това колко женски нужди са пренебрегнати. От размерите на телефоните, които са твърде големи за женската ръка до медицината и колко различна е нашата физиология от тази на мъжете. Следващата, която започвам е “Животът ми с Пикасо”, написана от една от голямата му любов Francoise Gilot. Изгледах “Последния Танц” за Майкъл Джордан и се влюбих още повече в този човек. Изгледахме и феноменалния Ла Каса Де Папел, което си беше във формата на маратон. Не можех да се откъсна, беше като абстиненция. В момента гледам “Маниак” с Ема Стоун, любимата ми холивудска актриса.



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н