Томи Паазонен и импровизационните методи в танца

Един от интересните участници на 14-ото издание на Международния фестивал за съвременно изкуство и пърформанс Antistatic е хореографът и танцьор Томи Паазонен (Германия). Неговата работа е била представена и продуцирана в Европа, Ню Йорк, Чикаго, Хюстън, Сан Франциско, Бразилия, Хонг Конг и Токио, а на 4 юни той гостува за пръв път в София с представлението „Ретроспекция – 5 сола за 5 десетилетия“, в което сам става изпълнител след 23 години отсъствие от сцената. В следващите два дни пък ще бъде водещ на уъркшоп в Гьоте-институт, посветен на импровизационните методи в танца. Участниците ще могат да се задълбочат в движенческите принципи, които Паазонен разработва за различните си проекти през последните две десетилетия, сред които е и кинетичната координация, базирана на неврологични упражнения, в т.ч. визуализация, въображение, памет, когнитивно осъзнаване, крайни състояния и парадокси. Тези техники се използват като средство за разширяване на движенческия речник на всеки танцьор, независимо от това какъв опит има. 


фотограф: Barbara Diet

Как пет толкова различни десетителия от живота Ви се сливат в едно представление? 

Представлението е като самия ми живот: едно приключение, което бих определил като постжанрово произведение. Движението в него е едновременно през времето, но и през различни жанрове и подходи към движението и танца. Същото се случи и в собствената ми практика, в която през 90-те използвах хореографски техники, основани на балета. Много скоро започнах да ги смесвам и размествам с други танцови техники, преди да заработя с различни типове изпълнители, с различни тела, с различни възможности, със затворници, бодибилдъри, хора от малцинствата, певци, музиканти, хора от сферата на видеото и фотографията и още, и още. Със сигурност не мога да изредя всичко, но създавайки досега продукции, в които силен акцент са биографиите на изпълнителите, с които съм работил, „Ретроспекция – 5сола за 5десетилетия“ е опит да застана пред огледалото и разбера какво се случва с методите ми на работа, които съм използвал с други, когато ги приложа върху себе си. Т.е. да скоча в собствения си горящ обрач и да изкрещя „хайде да те видим, маниакален педант, такъв“. 

 

Каква е ролята на публиката, за да се случи това?

Тъй като „Ретроспекция…“ е своеобразното ми завръщане на сцената като изпълнител, исках да застана пред публиката така както я напуснах през 1997 г. - с лице и с прокарана ясна разграничителна линия между мен на сцената и зрителя в тъмната част на залата. Започнах да работя в студиото през януари 2020 г. и имах идея да направя втората част на предстaвлението по-сближаваща, но пандемията заличи това намерение. Сега то не предполага особена интерактивност и контакт със зрителите, но разбира се, е голямо удоволствие, когато усетиш, че те са там и те гледат отдадено. С това първо соло посветено на мен самия исках да предизивикам също така тялото си, танцьора в мен. Желаех да изпитам границите на отслабения физически изпълнител. Разбира се под въпрос е доколко разумно е да поставям тялото си под такова изпитание. Щеше да е по-лесно да бях създал концептуална интерактивна изложба, съпроводена от лекция върху творчеството и архивите ми, но с „Ретроспекция – 5сола за 5десетилетия “ беше важно да върна тялото си на сцената и да му позволя да диктува играта.  

 

Напускате сцената  на 27-години и сега се завръщате на нея на 50. Спомняте ли си как и на колко години се чувствахте на премиерата на „Ретроспекция – 5 сола за 5 десетилетия“? 

2020-та беше меко казано сложна година. Премиерата бе планирана за края на месец март, но се отложи, заради първата вълна на пандемията. През месец май представлението беше заснето и показано като прожекция, в рамките на ретроспективна изложба със стари костюми. През лятото продължих да работя по него, като въведох и големи промени, така че тази дълго отлагана среща на живо с публиката се оказа добра за мен. Защото, да си призная, представлението беше завършено и готово за показ още през март, но аз някак не бях доволен от резултата. Премиерата на живо се случи през октомври, за щастие точно преди всичко да затвори отново. Най-голямото предизивкателство беше да изпълня четири последователни пъти, нещо което е толкова физически натоварващо за мен. 


 

Какво е за вас възрастта?

От една страна нещо съвсем конкретно. От друга, определено страдам от синдрома на Питър Пан, т.е. винаги ще си остана едно дете, което няма възраст и живее по начин неподходящ за годините му. Но, разбира се, тялото остарява, библиотеката и архивите ти нарастват и стават все по-тежки. Всяко нещо, което ти се случва, започва да става препратка към друго.

Харесва ми да остарявам в духовен смисъл. Колкото по-тежко става тялото ми, толкова по-лека става мисълта ми и с времето оглупявам. 

 

Сценографията и костюмите винаги играят важна роля във вашите представления. Как гледате на тях?

Като дете танцувах, пеех, рисувах и си имах драг-хоби у дома. После в един момент танцът надделя. Щом започнах да поставям на сцена естетическите избори моментално се оказаха силен фактор и от самото начало започнах да правя собствените си костюми и сценография. Аз просто съм много визуален и тъй като визуалното е голяма част от едно представление – то тогава защо не, защо да не ги правя сам? Едно парче плат може да ти даде толкова много информация. Никога не съм имал склонност към минимализма – мога да му се възхищавам, когато е добре приложен, но когато не е – е толкова скучен. Просто не е моето нещо. 

 

А музиката?

Музиката е много важна за мен. Независимо дали на сцената или в клуба, обичам детайлите на звука и музиката, начинът, по който преминават през тялото ми. И очите ми харесват да гледат силно музикални таньцори, всмукващи музиката с всяка клетка на тялото си. Това ме връща към „доброто старо време“. Музикалността, разбира се, може да се асоциира с по-традиционното определие за танц, разкриващо старомодна йерархия. Борих се с нея по различни начини като хореограф, стремейки се да поставя музиката и танца в по-силна симбиоза. Но колкото повече остарявам, толкова повече удоволствие започвам да намирам в простите неща. В това да танцуваш под звуците на музика има нещо толкова първично, но в същото време и антично. Силно развитата музикалност е хипнотизираща. 

 

В други интервюта споделяте, че любовта Ви към танца избухва, когато сте на 8 г. и гледате балета „Лебедово езеро“.  А спомняте ли си кое беше представлението, което Ви привлече завинаги в изразителността на съвременния танц?

Ето, че тук стигаме до водевилния въпрос „какво е съвременно“ и колко време остава то такова. Дали модерният танц все още е бил съвременен във Финландия през 80-те? Разбира се, като ученици в балетното училище, гледахме тонове представления на Финландския национален балет след часовете, и обожавах Иржи Килиан, Ханс ван Манен и особено Матс Ек, а наш локален герой беше Йорма Йотинен, чието „Пролетно тайнство“ съм гледал сигурно над 100 пъти. Но и винаги съм бил любопитен, напредничав и широкоскроен в мисълта си човек с куир-чуствителност, с отношение към авторското кино, пънка, пърформанса, субкултурата и визуалните изкуства. От всичко най-много обичам балета, но също така изпълнителки като Нина Хаген, Грейс Джоунс и Кейт Буш ме разтърсваха из основи. Освен това, по онова време, ако искаше да се занимаваш с танц, балетът беше единствената възможност. Не съм чувал във Финландия през 1978 г. да е имало и една програма по съвременен танц. Пък и костюмите в балета бяха доста по-добри.

Уъркшопът на Томи Паазонен е 5 и 6 юни от 12.00 до 16.30 ч. в Гьоте-институт.
Повече за работата му ще откриете на paasonen.com.


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н