Валерий Пощаров и силата на добрия портрет


Портрет на Теодора, София, 2020 (Валерий Пощаров)

Изкуството е около него в много аспекти от живота му. Учи "Живопис" в Художествената гимназия, а през 2006-та година заживява в Париж, където завършва "Пластични изкуства" в Сорбоната. Българският културен институт там дори го номинира за наградата "Картие-Бресон". Валерий Пощаров е надарен с различни таланти, които грижливо отглежда и развива. Всеки с времето си, с емоцията си, с натрупаните знания. Способността да “вижда” през хората и да ги “рисува” по въздействащ и неповторим начин чрез фотографиите си, е един от талантите на Валерий. След 35 подредени изложби в различни краища на Европа, Валерий се завръща в България, където снима и рисува по манастири и села из целите Балкани.
Този път го хващаме в ролята му на лектор в BECA | Before Creating Academy в модул "Портретна и Художествена фотография".

 

Ти си портретист и във фотографията ти хората имат особена роля в кадъра. Има ли нещо конкретно, което търсиш в образите, които заснемаш?

Това би означавало, че ограничавам света до границите на собствената ми представа за него. Фотографията е изследователска дейност и тя ми помага чрез отделния човек да стигна до един събирателен образ на човечеството - проявление на Вечността. 

 

Имаш много интересни проекти, разкажи ми малко за този с фотографиите, които оставяш на случайни места. Какво те вдъхнови и какви изводи си правиш?

Работя много активно и само за последната година имам над десет отделни проекта. Някои от тях реализирам за дни, а други за години. "Последният човек на Родопите" ми отне 12 години и още не съм сигурен дали съм напълно готов. Вероятно визираш проекта "Дом", за който правя портрети на непознати хора в различни квартали на София и закачам техните образи по огради и храсти. За минути тези фотографии изчезват, защото друг непознат ги е харесал и взел. Това преди всичко е антропологичен проект, чрез който изследвам склонността на човека да изгражда емоционална връзка с друг непознат - какво прави фотографския образ толкова силен, че да накара един минувач да се спре и да обърне внимание на човек, който в друга ситуация би подминал. 

Портрет на Теодора, София, 2020 (Валерий Пощаров)

Каква следа са оставили те в теб и изобщо какво е твоето отношение към кадрите в дистанцията на времето? 

Един от феномените, които изследвам чрез фотографията, е именно изменчивостта на времето. Тя е най-добрата хигиена за нашето безсмислено ежедневие. Фотографията ни дава тази дистанция, чрез която лесно разбираме дребнавостта на собствените ни илюзии. 


Как фотографията си играе с времето? 

И друг път съм казвал, че времето е най-безпощадният критик - дава вечност на ценното и забрава на тленното. 


Искало ли ти се е да бъдеш фотограф в други времена? 

В началото на моето развитие като фотограф критиката във Франция ме определяше като пасеист - свързан към миналото носталгик на една забравена и отминала действителност. Истината е, че винаги съм търсил онези ценности, които не са подвластни на времето и модата, но в началото на моя път обвързвах тези ценности със стила и визуалната естетика. Трябваха ми 15 години да се освободя от черно-бялото и да започна да снимам и в цвят. Мисля, че вече имам смелостта да прегърна настоящето. 


Като един от лекторите в BECA | Before Creating Academy, какви са твоите послания, с които предаваш опита и знанията си на курсистите?

Едно от големите предизвикателства за мен е да покажа как фотографията не се ражда във сензора, нито на монитора, нито пред очите ни, а в главата и сърцето. Осъзнаването на този процес прави голямата разлика между изкуството на фотографията и стоп кадъра от произволна охранителна камера, която уж вижда всичко. 

Портрет на Теодора, София, 2020 (Валерий Пощаров)

Скоро стартираха и Portfolio Review-та, които организирахте. Това в България не е особено популярна практика, но в световен мащаб някои от най-големите фотографски агенции от години дават възможност на млади, а и установени фотографи да получат разглеждане и коментар на своята работа. За теб това колко важно е било в професионалния ти път?

В изкуството като форма на диалог има винаги вход и изход. Действително има творци, за които е важно само първото и самият акт на създаване е самодостатъчен. Ако са искрени в този принцип, те не би следвало да показват изкуство си. За да го има диалога обаче, творецът трябва да има диалектика и красноречив изказ, с който да убеди публиката в своята теза, дори когато тя е основана на първична и интуитивна образност. Точно тогава идва важната роля на критиката. Нейната цел едва ли е да се гаври с нечия безпомощност, а да покаже на автора какви са възможностите да разгърне потенциала си, опознавайки силните и слабите си страни, за да изрази идеите си така, че публиката да се влюби в тях. 


Как подбираш кадрите, които да показваш на публиката? 

Показвам това, което считам за важно. Никога не се съобразявам дали и на кого ще се харесам. Имам проекти, с които съм разочаровал хора, които са били вдъхновени от друг мой проект. По този начин отсявам моята публика. Тези, които са запазили интереса си, са тези, които се интересуват не от моите сюжети, а от фотографията и идеите, които стоят зад тях. 


Kои са емоциите, които вдъхновяват фотографията ти?

Не емоциите сами по себе си, а тяхната наивност е нещото, което ме очарова. С емоциите си хората поставят маркировка по пътя си, сякаш за да се ориентират на връщане. А връщане няма. 


Върху какво работиш в момента? 

Ето тук отново идват емоциите и маркировката, която хората поставят в живота си. Ситуацията на локдаун е благоприятно обстоятелство да провокирам човека пред обектива да потърси тази маркировка и да се върне към себе си.


Кое е последното нещо, което засне?

Надявам се, че съм заснел онова, което някои са заснели преди век, а век по-късно други ще заснемат отново. 

 

______________

 

Кандидатстванията за втората група курсисти на Академията вече започнаха, както и записванията на Portfolio Review. Повече информация можете да намерите на beforecreating.com



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н