СЦЕНИЧНО ИЗКУСТВО

 

Подреждаме. Разхвърляме. Движим се. Летим. Сънуваме. Искаме да чувстваме. Искаме да не изпитваме нищо. Искаме да виждаме, после търсим пълен мрак. Обичаме силно, но и страстно мразим. Всички тези и още много други състояния си имат и своята обстановка. За някои тя е стандартна като свалена по шаблон от множество филми с подобни сцени. За други тя е напълно неконвенционална и сякаш е девствена за новия смисъл, който ние й придаваме. Понякога сме сценографи, а понякога ползваме услугите на друг сценограф за живота си. Това го прави шарен, разнообразен, а понякога монотонен и скучен. 
 
Отдавна искахме да посветим основата от страниците си на този специален талант, заключен в душите и сърцата на сценографите и наближаването на края на театралния сезон сякаш естествено ни побутна да се огледаме. Да видим кой, къде, какво, как, защо… Изборът ни се оказа съвсем субективен, без да стъпва на актуални отличия или друг вид официални признания. Все пак подбрахме представителна извадка от активни имена, които всъщност не излизат от актуалност през последните поне десетина години и имат потенциала да продължат да ни изненадват приятно и занапред. Вече чакаме с нетърпение да се пренесем в някой нов обрисуван, облечен и претворен от тях свят. 
 
 
НАКРАТКО ЗА СЦЕНОГРАФСКОТО ИЗКУСТВО В БЪЛГАРИЯ
от разговор с Петър Митев, сценограф
 
Изкуството сценография се родее с всички родове и жанрове изобразителни изкуства. За да стигнем до една визия или решение, можем да използваме всички средства: пластични, скулптура, пространствени, дизайн, графични, живописни. Сценографите са художници, които работят с литература, тескт, драматургия. Изхождаме на първо място от това, което авторът е искал да каже, а на второ - от онова, което ние искаме да внушим като идея. Резултатът е паралел между работата на художника и режисьора. От около сто години този тандем върви успоредно с изграждането на спектакъла, а често тези две професии се допълват или преливат една в друга. Често идеите за пространство, за декор могат да дойдат от режисьора или обратното - за режисурата от художника. Именно тези тандеми са много характерни за съвременния театър.
 
 
Театърът, поне както аз го разбирам, е изкуство на съвремието. Трябва да поднесете такъв текст, който е par exellence съвременен. Разбира се, има текстове, които са извечни, но те отново тълкуват съвременни теми. Така хората на театъра биват нарочени да водят хората и публиката в съвремието, да ги натискат към нещата, които са важни в момента за дадено общество и да им дават път, посока или решение на даден проблем.
 
Разбира се, през своето развитие това изкуство чисто естетически и чисто формално се е развивало дотолкова, доколкото са се развивали и театралните технологии. Ако бръкнем в историята на театъра ще видим едни по-стари похвати още в древногръцките театри например. През XIX в. има условни декори, използва се кръг и т.нар. коли, които служат за промяна на мястото на действие. Докато съвременният театър се опитва да изгради едни може би по-конвенционални пространства - по-идейни, по-концептуални. Действието може да се развива в баня, на покрива или във влак, а въобще да не става въпрос за влак, но това да придаде по-голяма сила на онова, което иска да каже екипът. Тогава пространството вече се подчинява на други изобразителни задачи, възложени му от художника и респективно режисьора. 
 
 
Рамките, с които се съобразява сценографското изкуство са обективни, но и субективни, доколкото човек може да реши да не се ограничава. Съображенията следват логиката на театъра. Ако започнем от най-малкото, това е мястото - къде се поставя, на каква сцена, с какви възможности. Слава богу сценографите са хората в театъра, които априори са една крачка напред. От тях тръгва модерността, ако мога малко по-грубо да се изразя. Това е свързано с новите технологии, с новите изразни средства. Навлизайки в бита, те естествено стъпват и на сцената. Какви обаче точно похвати ще избере сценографа, за да създадени обстановка, в която зрителят да се потопи и да бъде въведен в материята на драматургият, зависи изцяло от него.
 
Практически за школи би могло да се говори, но изконно българският театър е свързан с европейския. Дори чисто архитектурно в България обикновено е взаимстван германския и австрийския модел, което се свежда до това как е конструирана сградата. Всички течения в изобразителното изкуство минават и през театъра. Същото важи и за теченията във философията. У нас може да се говори за периодични влияния като немско, френско, руско, а в момента, бидейки отворени към света, сме свидетели на цялата палитра на театъра. За българска школа може да се говори дотолкова, доколкото има имена. Има изключително качествени представители на професията у нас. Не бих казал, че има български стил или пък че се работи само по един стил. В момента нещата стоят по-скоро като в модата - може да носите широк, а може и тесен панталон. Всичко е един много приятен турлюгювеч.
 
 
Сред колегите сценографи в театъра веднага мога да откроя Мариета Голомехова, Хана Шварц, от тези, които работят в драматичния театър - Краси Вълканов, Нейко Нейков, Слави Кокалов, Марина Райчинова, при оперните - Иван Токаджиев, но като цяло рискът да бъдат пропуснати много имена е голям. Всяка година обществото става съпричастно с нашата работа под формата на награди като “Аскеер”, “Икар” и отличие за сценография от Съюза на българските художници. Обикновено сред номинираните може да се открият едни от най-добрите заглавия, макар и с доза субективен фактор. Те селектират една представителна извадка на онова, което се прави за един сезон. Според мен във всеки един театър, въпреки трудностите, с които всички работят, има поне 3-4 силни спектакъла и то силни като отношение, качествена драматургия, сериозна работа на режисьора и художника, актьорски превъплъщения. Това, слава Богу, го има.
 
Проблеми в това изкуство има и за съжаление те са повече от всичко казано дотук. Започваме от това, че театърът се менажира от държавата, като се започне от там, че самите сгради в повечето случаи са държавни. Продуктът театър е най-достъпен и най-евтин, а ние като художници се радваме на най-много публика в страната. Това е огромна привилегия, но и отговорност. Но държавата в опита си да се оттегли, тъй като има такива тенденции, за малка страна като България прави груба грешка. В габарита, в който сме, няма начин да не дотираме това изкуство. Липсва ни тщеславие. Тетърът е деликатна среда с деликатни отношения между артистите, където не си сам срещу едно платно, а сред хора, с които трябва да работиш. Има тежко увреждане по отношение на репертоар, заради нагаждане към вкус, съответно тръгване към забавното и комичното. Неслучайно звездите, които преживяват добре, тръгват от телевизионните жанрове, които често са комедийни. Не съм сигурен дали точно така би трябвало да бъде обаче. Перспективата не е добра и като сравнително интелигентен човек съм песимист, но каквото сабя покаже! Работата с изкуство е обричане на бедност, т.е. вие вече сте готови да се лишавате. Оттам нататък всеки може да бъде огрян и докоснат, но гаранция няма. С други думи спектакълът е актьорът, но театърът е цял организъм, който има нужда от грижи и поддръжка. 
 
 
 

 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н