Cherchez la femme


Снимка на Хелън Левит. Laurence Millen Gallery. 

Френският израз идва от Александър Дюма и бързо се налага като принцип в детективските истории - ако искате да разгадаете определена мистерия, търсете фаталната жена, която в определен момент е завъртяла събитията в своя угода. Към днешна дата изразът има сексистки нюанс, но може да го преобърнем: ако има течение, в което доминира един тип слой от обществото, потърсете жената, тъй като винаги я има.

Да започнем оттук: потърсете я в криминалната литература и ще я намерите като Жорж Санд, мъжкият псевдоним на Амандин Дюпен (1804-1876). Потърсете я в науката - оказва се, че Мари Кюри не е изключение, а “Фигури” на Мария Попова е един добър гид в тази посока. Потърсете я в музикални жанрове, където тя не присъства обичайно - скорошният документален филм Sisters With Transistors на Лиза Ровнер синтезира ранната история на жените в електронната музика. В киното, женският поглед също не е напълно ново явление, “просто” е игнорирано в различни степени във времето - Алис Ги Бланше (1873-1968) режисира над 600 филма в края на XIX и началото на ХХ век, към днешен момент оцелели са 150, а наследството ѝ не е особено известно до 70-те години. Cherchez la femme и във футбола и ще разберете повече за жените в Германия, които в края на XIX и началото на ХХ век са се преобличали като мъже, за да играят. Ако разделяте питиетата на мъжки и женски - един от първите американски пивовари е Мари Лисъл, живяла през XVIII век. Разходете се, може и в София - вероятно ще минете през сграда, строена от Виктория Ангелова-Винарова (1902-1947).



Автопортрет на Маргарет Бурке, 1933г.

От плейлисти в Spotify до ретроспективи, “Women In...” се превърна в жанр сам по себе си, нов вид археология, паралелен прочит, едновременно част от историята и нейна алтернатива. Разбиването на “мъжкия” канон в културата носи своите вторични трусове: от възможност за реванш и преоценка за едни, до притеснение при други, че малкото сигурни неща, които сме приемали за даденост не са толкова устойчиви на времето и трябва да си задаваме повече въпроси, отколкото сме свикнали.

Няколко от най-ясните примери за тази тенденция са в полето на визуалното. Сюзън Зонтаг пише, че “снимките са начин да превземем пространство, в което се чувстваме несигурни”, а афроамериканската активистка Мариан Райт Еделман синтезира: “Не можеш да бъдеш нещо, което не можеш да видиш”.



Trude & I на Алис Олстин. Staten Island Historical Society. 

До неотдавна никой не беше чувал за Вивиан Майер (1926-2009), приживе бавачка, а днес приемана за едно от най-големите имена на уличната фотография след откриването на архива ѝ от сто хиляди негатива (пътуващата изложба премина и през Софийска градска художествена галерия). Ежедневната професия и Rolleiflex-а с нея са във вечна битка - една “женска работа” срещу артистично и техническо занимание, което най-често има мъжки израз.
Алис Остин (1866-1952) никога не се издържа от фотографията си, което е причина тя да бъде считана за аматьор приживе и също оценена след смъртта си, а къщата ѝ в Ню Йорк е в момента музей.
Интересното в явлението е, че всеки пробив в “системата” води до нови “пукнатини” и открития - през 2015-2016 г. ретроспективната двойна изложба Who's Afraid of Female Photographers? в парижките Musée de l'Orangerie и Musée d'Orsay събра 165 фотографи от различни периоди, които са недооценени и в сянка по една или друга причина.


Композиторката Сюзан Чиани, една от първите жени в електронната музика.
 

Все по-често се говори и за стрийт фотографията на Хелън Левит (1913-2009), чиято работа, макар и показвана и публикувана през десетилетията, често е виждана в контекста на културните революции на 60-те години и неразделима от първите феминистки вълни - усилената работа не гарантира оставане в историята, ако културният контекст не приема свършеното.

Преди ретроспективата в Tate Modern през 2019 г., картините на сюрреалистката Доротеа Танинг (1910-2012) не бяха представяни пред широка публика от четвърт век. Онлайн курсът по абстрактно изкуство на музея “Гугенхайм” в Ню Йорк вече започва от Хилма аф Клинт (1862-1944).

Феминисткият прочит на съвременността към тези автори изглежда очевиден, направо задължителен. Отворен е въпросът дали (тъй като не са го очаквали), те не са гледали отвъд него и в посока на нещо по-универсално: близките до Доротеа Танинг казват, че тя не е харесвала нито сюрреализма като категория, нито това да бъде “woman artist”, тъй като всичко се превръща в етикет. Дали щеше да го приеме, ако равенството не се е усещало като сюрреализъм?

 

Birthday, картина от 1942 г. на Доротеа Таннинг.

Видеотека:

-      Във филма A Thousand Times Goodnight Жулиет Бинош играе фотожурналистка, която е постоянно на път и в конфликтни зони. Сюжетът е вдъхновен от опита на режисьор Ерик Поуп като кореспондент. 

-      Документалният Finding Vivian Maier от 2013 г. разказва за енигматичния живот на фотографката и откриването на архива, който тя пази ревностност през последните години от живота си. 

-      Кич естетиката често се свързва с Маргарет Кийн, но до 60-те всичко нарисувана от нея е подписвано от съпруга ѝ - случай, припомнен от филма Big Eyes на Тим Бъртън с Ейми Адамс и Кристоф Валц от 2014 г. 

-      Fur: An Imaginary Portrait of Diane Arbus с Никол Кидман и Робърт Дауни - младши от 2006 г. е до голяма степен недооценен и забравен, но е всъщност креативен поглед върху специфичния стил на Даян Арбъс. 

-      Подобен художествен прочит на определена епоха и живот без обещание за биографичност, е Shirley с Елизабет Мос като хорър писателката Шърли Джаксън. 


Автопортрет на фотографката Вивиан Майер. 

Библиотека:

-      Кларис Лиспектор - “Чуждестранният легион”. Бразилската писателка винаги е имала статут в родната си територия, но едва с по-пълноценното превеждане на английски, тя е окончателно призната за един от майсторите на краткия разказ през ХХ век. Сборник от 1964 г., всъщност сред по-неизвестните ѝ книги, се появи от “Жанет 45” и в превод на Даринка Кирчева.

-      Лусия Бърлин - “Идва Събота”. Американската писателка Лусия Бърлин не е широко позната преди посмъртното издаване на антологията от разкази “Идва събота” през 2005 г. Книгата, в която размирния и хаотичен живот на авторката личи в почти всяка история, излезе наскоро на български от “Кръг” и в превод на Василена Мирчева. 

-      Давид Фоенкинос - “Шарлот”. Сред интересните примери за открито творчество и възстановен от архивите живот е случаят с еврейската художничка Шарлот Соломон, която загива по време на Холокоста. Романът на Фоенкинос, издаден у нас от “Колибри” и преведен от Анна Ватева, е написан в стихове, което допринася да усетим параноята и опасността на времето, в което Соломон живее. 



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н