Имало едно време на юг


фотограф: Кирил Пейчев
 
Докато вървим към къщата на Стоян Бочев, познат на всички в селото като Бочката, спътниците ми го представят като легендарна личност за Варвара. Бочката наистина е една от местните легенди, но не заради своите 65 години, а защото е един от малкото оцелели от компанията на така наречените “старци разбойници” и пази в спомените си купища скрити истории от отминалите времена на тази прочута бохемска група артисти. 
 
Свързан е с Варвара още от ранните си детски години. Баща му взема място в селото в края на 60-те, но чак след промените строи малка барака. “Гледката за мен за последните 30 години не се е променила, което, разбира се, е много добре. С повечето връстници си се познаваме от деца. Нещо както местен шоп съм“, споделя с усмивка Бочката. През 1982 г. завършва скулптура в Националната художествена академия в София, но свободолюбивият дух го кара да потърси път извън ограниченията на системата и пет години по-късно успява да избяга от страната като политически емигрант и да започе работа в предпечата на едно немско списание. “Не знаех, че ще успея да замина“, разказва той и допълва: “Навремето не ми даваха - заради семейството ми се водех за неблагонадежден“. Преди 9-и септември баща му Стефан Бочев е бил политик-земеделец и участва в опозиционния митинг на Никола Петков, заради което влиза в полезрението на комунистическото управление. Уволнен като дипломат, през 1949 г. е обявен за “враг на народа“ и изпратен в лагера Белене, а след падането на режима събира спомените си от този период в книгата ”Белене. Сказание за концлагерна България”. Когато Бочката решава да избяга от страната, споделя плана си единствено с него, за да го предупреди за възможните последици.
“Като избягаш, държавата ти взима всички имоти, затова казах на баща ми: ”Не знам какво ще правиш, ама запази Варвара!“ Неочаквано само две години по-късно политическата система се променя и той решава да се завърне отново в селото, където са събрани най-ярките му спомени. “За мен Варвара винаги си е била като спасение.“  


фотограф: Кирил Пейчев
 
Морският клуб 
 
Варвара обаче се оказва “остров на спасението“ не само за Стоян Бочев, но и за цяло едно поколение артисти, което се озовава в селцето още през 70-те години на миналия век и поставя началото на бохемския облик на селото, който и до днес не го е напуснал. За свое удобство комунистическата власт има практика да изпраща по-будните и свободолюбиви младежи от артистичните среди колкото се може по-далеч от столицата и така през 1974 г. във Варвара е създаден т.нар. “Морски клуб“ на Художествената академия, а сред първите, които вземат участие в него, са скулпторите Георги Чапкънов, Иво Прахов, Косьо Джелебов, Владимир Наумов. Около тази група постепенно се сформира силно артистичното ядро. “Дадоха им старото училище като база, след което им отстъпиха едно място горе над селото. До 89-а година имаше база Морски клуб “Александър Денков” - разполагаха с лодка, водни ски, бяха страшни купони. Там се живееше свободно за разлика от навсякъде другаде в тия години. Тези хора впоследствие остаряха и си купиха места в селото. Започнаха да идват много музиканти, актьори, основно от Морския клуб. Имаше и лаф “Мрази актьора!”, защото бяха големи навлеци. Искаха и те да идват в клуба. Готвеше се на казан - спагети, боб. Тук винаги е било някакъв остров. С коса зад ушите и с вързана коса не те пускаха да се прибереш в София. Това, което ставаше тук, си беше страшна слободия. Много весело живеехме“, спомня си Бочката. 


фотограф: Кирил Пейчев
 
След промените артистичната компания на Морския клуб се разделя на две - между любителите на Севера и Юга. Едните остават във Варвара, а другите се заселват в Емона. “Има нещо като съревнование между двете места, но там нямат нито кръчма, нито магазин, нямат път, водопровод, всичките са на сонди и миналата година, като пресъхнаха лятото, си тръгнаха за София. Иначе гледката е хубава, ама аз тука си го харесвам повече“, категоричен е той. 
Споменът за легендарния Морски клуб обаче е запечатан не само в съзнанието на малцината негови все още живи свидетели, но и в документален филм от 70-те години, за който Бочката научава наскоро от приятел. Обещал му е да го донесе и заедно да организират прожекция в селото.


фотограф: Кирил Пейчев
 
Старци разбойници, Трите язви, Ел Борачо, При Димо, Варната 
 
Морският клуб обаче съвсем не е единственото място, около което се събира артистичната общност. След промените в селото една по една започват да изникват местните кръчми – “Трите язви“, “При Димо“, “Ел Борачо“, “Старци разбойници“, “Варната”. Бочката се протяга и ни посочва окачената като артефакт в отсрещната част на двора оригинална табела на кръчмата “Старци разбойници“, която навремето собственоръчно прави с приятеля си Пальо (син на писателя Павел Вежинов), който е и първият собственик и създател на култовата кръчма. “Беше в центъра на селото, където сега е кметството. Преди да се казва ”Старци разбойници“ се казваше “Tук-там, пак там”. Името се роди една сутрин, след като пак се бяхме почерпили и си казахме “Гледай какви сме старци!”, спомня си Бочката с усмивка. “Пальо беше много характерен. Не беше от Варвара, но се беше заселил тук и изкара последните десет години от живота си в селото. Почина млад, на 49. В компанията имаше и един художник Никифор Русков, който също живееше тук, на бунгало. Беше много запален рибар. Друг рибар с чувство за хумор е Екскюзмито - Кирето. Георги Чапкънов също беше част от компанията.“


фотограф: Кирил Пейчев

А кои са историите, които Бочката пази живи в спомените си? “Истории да искаш! Имам всякакви“, смее се той и допълва: “Обикновено тия купони ставаха през август около рождения ден на един друг наш колега - Лино. Веднъж решихме, че ще се направим на племе канибали. Цял ден горихме коркови тапи, за да се начерним целите - и това полято с много алкохол. Вечерта тръгнахме към “Ел Борачо“, а дъщерята на един наш приятел завързахме да виси на кол. Купихме животински дроб и я намазахме с кръв. Точно в 11 вечерта тръгнахме по пътеката покрай гробищата, само с по една препаска, намазани в черно и с момичето на кола, а наоколо си имаше разни почиващи хора. Излязохме от гробищата, тя реве страшно, все едно ще я ядем. После музика в басейна и всичко плуваше в дробища и кръв - не знам кой го чистеше, ама горкият... Един път решихме да се увием целите с дунапрен, като в костюми на Мишлен човечетата. Увихме се със скоч и се метнахме право в басейна. Обаче като паднеш в него и дунапренът като се накисне с вода, натежава страшно. Щяхме да се изпоиздавим до един. При Димо също имаше много случки. Той беше част от групата, но сега се прибра в Бургас и синът му остана да работи в селото.“  
 

фотограф: Кирил Пейчев

Точно срещу базите на Киноцентъра, Анимацията и Архивите се е помещавала и друга култова кръчма, създадена от Пальо Вежинов – “Трите Язви“. “Там имаше страшни модели - един Роко, от всеки взимаше пари и на никого не връщаше. Насо Брадата пък готвеше страшно. А братовчедът Панчо сядаше на масата в понеделник с една шкембе чорба да пие мастика. Всеки ден хапваше няколко лъжици от него и си го прибираше за другия ден. Така по една седмица караше с една купичка шкембе. Редовно падаше на тръгване и трябваше да го заграждаме със столове пред кръчмата, за да не го сгази някой. Пальо пък беше страхотен ветроходец.“  


фотограф: Кирил Пейчев
 
Църквата “Св.Варвара”
 
Не само кръчмите, изкуството и бохемският живот обединяват жителите в селото. След безспирните морски гуляи, някак естествено се ражда и идеята за построяването на малка църква, а инициативата събира цялата общност. Компанията около Стоян Бочев започва да набира средства за постройката по всевъзможни начини, които включват присъщата им доза креативност. “Построяването на църквата си беше идея от едно време. Аз имах една лодка и реших да я продам, а парите от нея дадох за църквата“, разказва за началото на строежа Бочката и допълва: “Събирахме пари по всевъзможни начини. Имаше много приятели с фирми за печати, започнахме да правим тениски, които продавахме за по 10 лева, правихме концерти в селото и в София също. Общината даде мястото и дотам.“ Друг алтернативен начин, който измислят, за да увеличат средствата, е “данък кръчма”. “Почнем да пием, сметката е, примерно, 300 лева. Аз казвам - сметката е 500 лв. И всички се чудят как така и им казвам: “Значи ти можем да пиеш цяла вечер за 30-40 лева, а не можеш да дадеш 10 лева отгоре за църквата?!" 


фотограф: Кирил Пейчев

И те, за да не се изложат пред всички - дават. Имаше всякакви случки. С политици дори. Един, дето няма да му казвам името, го изнудихме, защото беше дошъл с друга жена, а не с неговата. И му казахме да даде 1000 лева за църквата, иначе звъним на жена му. Той се почуди, обаче прати шофьора до колата и даде 1000 лева. Та събирали сме ги по всякакви начини.“ След шест години успяват да построят храма и през 2006 г. го освещават. В самия строеж участва почти цялото село – всеки помага с каквото може. “Докторът много помагаше, Цецо, Жано, Тяната (Варната), много хора помагаха. Витражите ги направихме с Художествената академия - ние купихме материалите, а студентите ги изработиха. Иконите пък са рисувани от студентите в специалност Иконопис и реставрация”. След като храмът е вече факт, минават цели три години, докато местните жители успеят да я прехвърлят на Българската православна църква, която да я стопанисва. “Шегувахме се, че това е първата частна църква“, разказва Бочката. Въпреки прехвърлянето, местните продължават да се грижат за нея. “Ние си я поддържаме, ние плащаме на една жена да я почиства, ние платихме и ремонта наскоро, боядисахме отвътре и отвън. Нищо че е на Църквата, ама те нищо не правят. Всеки месец купувам свещи, за да могат да си плащат сметките с печалбата от тях.“ 


фотограф: Кирил Пейчев
 
Истории от светлини и сенки
 
Историите на Стоян Бочев за Варвара сякаш наистина нямат край и докато говори, в погледа му има един особен блясък и въодушевление. За него селото не е това, което е за повечето хора, които лятото минават за кратко, за да се полюбуват на красивите гледки, скалите, вкусната храна и морския бряг. За него Варвара се е превърнала в храм на духа. На свободата. На живота. ”Най-обичам зимата“, усмихва се Бочката, “Зимата е великолепна, много мека. Ако завали сняг, не мога да видя колата - разривал съм от сняг с фадромата. Иначе цяла зима е зелено, като килим зелено. Такава тишина, няма жив човек. Лягам си в 7, ставам в 2 сутринта. Работя си, режа си, пиля си.”


фотограф: Кирил Пейчев
 
За петдесетия му рожден ден актрисата Ирини Жамбонас му подарява тезгях. После в двора един по един започват да изникват дървените навеси, а преди три години Стоян Бочев изгражда и пещ. Сега цялата градина пред къщата прилича на голяма галерия под открито небе. На фона на зелената горичка, обгърнала дома му като скривалище - “остров на безвремието”, изникват тайнствени лица и силуети от синьо-зелено стъкло, преплетени рибешки опашки и зареяни в полет птици. И всяка сутрин и привечер, по залез, слънцето пречупва светлината си през гънките на шареното стъкло по един особен и магичен начин, така че скулптурите започват да хвърлят отблясъци и сякаш сами нашепват истории. Варварски истории без думи.
 
Скулптурите на Стоян Бочев може да видите в галерия “Чудо” и като част от изложбата “Пълна скрап”.



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н