От моряци до баби


Thomas D Mcavoy/The LIFE Picture Collection/Getty Images


Да си направим татуировка ли? Не е чак толкова голяма работа. Всичко опира до решението. После отиваме в някое тату студио, стискаме зъби и машинката в ръцете на опитния професионалист заиграва своя бръмчащ танц върху избраната част на тялото ни. А какво ще кажат хората? Че те да не виждат татуировка за първи път? Днес татуировките са нещо съвсем нормално, но нека да надникнем през Желязната завеса, когато календарът още не е стигнал до заветната 89-а.

Първи асоциации: моряци, затворници и не толкова невинни младежи, които се завръщат от казармата не само със спомени за цял живот, а и с перманентна рисунка. "Упадъчна работа! Хулигани!”. Поради това отношение на обществото местата на татуировките по това време са такива, че лесно да могат закрити с дрехите. Така индивидът си осигурява частична защита от пазителите на порядъчността и чистотата на святото българско социалистическо тяло.

Правилото доказват изключенията, засичани тогава от надарени с наблюдателност минувачи на столичната Централна гара, като това на господин с изписани на двете кокалчета на ръцете "ГАРА" и "СОФЯ", татуиран електронен часовник (последен писък на модата!) и продавачка на семки с "Митко" на вътрешната част на китката и "Георги" на външната. Словесните бисери на режима са навсякъде и когато успяваме да възстановим част от тях с помощта на разказите на очевидци от различни поколения из социалните мрежи, изпълва ни чувство на вътрешна победа. Или както показателно гласи друга грешно изписана татуировка: "Veni, Vidi, Vizi".

В тези години властва най-старата школа. Бъдещата татуировка се изрисува предварително върху кожата, една игла се увива с конец, топи се в туш и се започва. Убождане след убождане, дупка по дупка, като върхът на иглата се забива на един-два милиметра в кожата. Впрочем вариациите в технологията са доста: понякога иглите са три или иглата е обградена от няколко клечки, а полевият туш е на основата на сажди. Носи се легенда и за пънкарка, която просто си послужила с водни боички. При все това най-характерната особеност на татуировката е, че тя остава за цял живот. И точка. Какво ти лазерно премахване преди 89-а? Е, шушукало се за алтернативни лечения, потайни и народни, сякаш граничещи с вещерството. Ролята на лазера изпълнявала кожа от прясно одрана котка, която се налагала върху мястото, докато татуировката изчезнела. Но дори някой да се е престрашил да изпробва тази метòда, паметта за зловещия експеримент е потънала нейде из прашасалите книги на историята.



Котви, кораби, щурвали, русалки. Такива са преобладаващите образи от татуировките сред моряците и живущите край морето. Черно-белите снимки на полуголи морски вълци с изографисани рамене и ръце са класика в жанра. А когато морските вълци се пенсионират, или просто се заземят и станат котараци, те твърде често се червят пред внуците си, разглеждащи със захлас картинките върху кожата като книга, и им обясняват как това не е нещо хубаво. Това са нравите на времената.

Друго тату средище е затворът. Това е и причината през соца тази култура да бъде свързвана с криминалните контингенти. “Ще си правиш татуировка? Да не си престъпник?”
Но защо да се ограничаваме във времето – още в античността нарушителите на закона нерядко са белязвани на видно тъкмо по този начин.
Между другото, не говорим ли все още за “затворнически татуси”? Правилата в затвора невинаги позволяват достъп до игли и там процедурата се извършва със заострена кибритена клечка. При липса на туш татуировчикът използва течност, чийто оцветяващ компонент е горена гума от електрически кабел.

Най-голямото тату студио преди 89-а обаче си остава българската казарма. Оттам минават цели поколения български мъже, които разнасят "упадъчното" изкуство из всички краища на родината. Повечето татуисти остават анонимни, понеже нямат постоянно убежище и практиката им приключва, когато излязат от казармата. В кои мъгли се скриват? По кои пътища ги отвежда животът?

Един от тях изплува от дебрите на миналото. Колко ли души, преминали през неговите ръце, знаят, че понастоящем той е художник и един от най-известните илюстратори в България? “В периода 1988-90 г. правех татуировки в Строителни войски с химикалка. Имена, котви, сърца, цветя, тигри, чудовища”, споделя ни художникът Кирил Златков. “Технологията е проста: върху рисунката с химикалка някой, често собственикът на тялото, сам прави фини дупки с игла и ги запълва с барут”, разказва той за способа, чрез който е оставял своя почерк върху живите платна на войниците.

Но ако тръгнем да търсим първите български татуировки, ще стигнем толкова назад във времето, че свят ще ни се завие. През османското владичество при някои славянски народи съществува традиция жените да се татуират, най-често по-ръцете. Тя вече отмира, но се среща и по нашите земи.

Сред армъните в Пиринско традицията се запазва до днес. Татуировките, предимно кръстове по ръцете и челата на жените, се правят с обгоряла борина и игла. Допреди десетина години по некролозите, залепени на мелнишките спирки, сравнително често снимките са на стари жени с кръстове по челата. Даже с повече късмет все още можем да се сблъскаме с някоя татуирана баба по пиринските села.



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н