Престъпление и наказание, вина и срам

 
Илюстрация: Теодор Ушев / от новото издание на “Война и мир”, изд. “Кръг”
 
Руската литературата винаги е била многопластова и разнопосочна в политически план. В каталозите на руските издателства, респективно в руските книжарници, се срещат автори с позиции, покриващи целия политически спектър. В едно и също издателство, като например мастодонта АСТ – сред най-големите и пазарно най-успешни в Русия – виждаме книги на политолога Екатерина Шулман, писателите Людмила Улицкая и Борис Акунин, Лев Рубинщайн, Дмитрий Глуховский и Сергей Лебедев, които са сред най-острите и смели критици на режима, наред с книгите на Захар Прилепин – автор, който без каквито и да е уговорки можем да отнесем към “кафявия” сегмент на съвременната руска литература. Малко на брой руски издателства са се водили досега от някаква политическа хигиена и принципи, това е ярко проявление на културната хибридност, за която често говорим и пишем.
 
Принципът беше такъв: издаваме всичко, което ни попадне – ако в него има и някакво културно-художествено вещество, още по-добре – политическите компоненти не ни вълнуват, стига да носят продажби. Кремъл държеше здраво под похлупака си електронните медии, най-вече телевизиите и радиостанциите, а литературата и книжната публицистика даваха такъв пренебрежително камерен електорален ефект, че на тях не се обръщаше внимание.
 
Консуматорът избира политиката
 
Фрапиращо беше да срещам по едни и същи рафтове в руските книжарници книги, оправдаващи сталинизма наред с такива, отричащи го напълно. Всъщност така е и у нас, няма какво да се лъжем. В която и да е българска книжарска верига можете да намерите книгите на Николай Стариков, един от популяризаторите на агресивния руски неоимпериализъм, или луксозно издадения и впечатляващ с обема си Александър Дугин, спряган за един от главните идеолози на Кремъл. А до тях, някак свенливо да се предлагат “Предел на забравата” от Сергей Лебедев или “Репетиции” от Владимир Шаров, едни от най-дълбоко изобличителните романи на кремълския т.нар. “Русский мир”. Причините за това трябва да търсим в тоталните консуматорски принципи, на които стъпва съвременното общество.
 
Да, но дойде 24 февруари и нещата рязко се промениха. Нашият свят отведнъж навлезе в мощното гравитационно поле на войната, с реалната перспектива за ядрен апокалипсис. Настъпи времето трескаво-панически да търсим и активираме съпротивителни сили спрямо това поле. В Русия на практика беше въведена военна цензура, без официално да е обявено военно положение. В руското културно пространство се случва това, което се случва и тук, само че с невъобразимо по-мощен шок и ужас – за някои, за други – с опиянение и възторг от “величието на Русия и нейната нова освободителна мисия”. Смелите и мислещите намериха начин да заявят протеста си; индоктринираните шовинисти и конформистите втвърдиха позиции – в подкрепа на руския президент, против Америка и всичко чуждо, като изведнъж за чужд и враждебен припознаха и целия европейски свят, към който съвсем доскоро самоуверено се причисляваха. Да споменем и групата на колебаещите се и фрустрираните, най-окаяната, но какво се случва сред тях, ние не знаем – те мълчат.
 
Жанрът на конформизма
 
Свободата на словото в Русия не бе затегната отведнъж. Температурата в тенджерата беше повишавана постепенно, а жабчето, плуващо в началото весело и бодро, все повече се умърлушваше и след анексията на Крим през 2014 г. почти престана да показва признаци на живот. Не трябва да забравяме и самоцензурата, нещо още по-перфидно и ефективно. Съвременното изкуство много често се реализира чрез проекти, с участие на различни хора и институции. И именно тази формула създава там онази особено токсична среда на политическия конформизъм – от една страна са парите, които ще изкараш, ако влезеш в един, да речем, общ концертен проект; от друга какво ще кажат мениджърите му, ако им откажеш, ще те потърсят ли някой път отново; от трета, как ще реагират твоите приятели по цех, с които имаш общ бизнес, общи гуляи, общи любовници, общи табакерки…
 
Голямо изкушение е да махнеш с ръка на своите възгледи и да се наредиш заедно с другите в проекта. И тогава влизаш в играта и бавно и полека затъваш в блатото на общата политическа гнус. Ставаш част от масата, от опората на режима. А когато осъзнаеш това, вече е късно, калта не те пуска.
 
Времето ще покаже, историята ще отсъди
 
Руските творци – не само писатели, но и музиканти, художници, артисти, кино и театрални режисьори, особено тези, които са изградили име и извън пределите на страната си, с огромна тревога следят мощния антируски тренд, като неуверено се утешават с мисълта, че той може да остане само в рамките на путинофобията и да не премине в тотална русофобия. Много от тях изпитват и остро чувство на вина и срам.
 
Вина и срам – това са най-често срещаните думи в речника поне на тези, с които имам пряка връзка, телефонна или през социалните мрежи. От друга страна, има и такива, които намериха причина за национална гордост, мащабно подхранвана от кремълските медии и реализирана чрез пари или заплахи. Ясно е, че ако има нещо, което перфектно работи в Русия, то това е държавната пропагандна машина. Ако сега Русия въобще произвежда нещо велико, това е илюзията, че е Велика сила, и тази илюзия има своите адепти – не само там, но и тук у нас. В такива ситуации се казва, че времето ще покаже, историята ще отсъди. Друг е въпросът дали ще има история, защото ако ни няма нас, ако не оцелее светът, то и история няма как повече да има.

*Красимир Лозанов е 
маркетинг директор на издателство “Жанет 45”. Завършва Московския университет, както и УНСС. Специализира маркетинг и мениджмънт в Германия като стипендиант на Фондация Carl Duisberg. Изкарва два дипломатически мандата като ръководител на Службата по търговско-икономически въпроси в Генералното консулство на България в Санкт Петербург. Известен е с внушителната си лична библиотека, както и като познавач и ценител на руската литература и култура.
 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н