Глас, но не пустиня


Андреа Попйорданова по време на протеста пред Посолството на Германия, снимка: Светослав Тодоров


ПРОТЕСТ ЗА ИЗКУСТВО, ИЗКУСТВО ЗА ПРОТЕСТ


Всяко участие на протест в България носи известно дежа вю: шумът, думите, речите. Влизаме в капан: когато е време за промяна, изпадаме в безвремие. От друга страна начините за себеизразяване, символите и хуморът подчертават разликите в смисъла, израстването, решителността, поколенията. Креативните акции през годините често са маркерите, по които си спомняме за предишните сезони на недоволство.

Как протестните движения и историческите събития влияят на българското изкуство от 80-те насам? И също така, какво прави един протест със силен визуален език важен?

Бърза предистория

Слабо документирани и откъслечно систематизирани, все пак можем да направим един условен timeline на преплитанията между бунтарското мислене и изкуството: “хепънингите” извън по-строго контролираната София през 80-те, първите прояви на улично изкуство и формирането на субкултури около 1989 г., пърформънсите на Венцислав Занков, като цяло дейността на групите “8-ми март”, XXL, "Ръб" през 90-те и “Ултрафутуро” в средата на първото десетилетие на XXI век, винаги заредените с провокация първи видеоарт работи в страната (RASSIM и Калин Серапионов). През десетилетията постоянно присъствие имат и комбиниращите интроспективност, хумор и глобално мислене проекти на художниците, асоциирани с Института за съвременно изкуство: част от тях са Недко Солаков, Правдолюб Иванов, Лъчезар Бояджиев, Иван Мудов.

Често проявите нямат директен политически подтик, дори и да се случват на фона на обществени конфликти: понякога просто се заявява присъствие, правото на живот, правото да си артист в този живот. “В средата на 80-те първите прояви на т.нар. неконвенционални форми бяха по-скоро социално активни и не толкова социално критични. Художниците усвояваха нови арт езици и изразни средства, търсейки съответно и нов тип общуване с публиката”, пише критичката Диана Попова в каталога към изложбата “Изкуство за промяна” (1985-2015) в СГХГ. От 80-те насам творците реагират по различни начини, но често гласовете им остават като ехо в общество и система, в която доскоро те са били част от идеология, а впоследствие са със силно ограничено влияние върху широката публика. “Съвременните български художници осъзнават, че продължават да се намират някъде в дебрите на прехода. Чувстват ли се изгубени там е въпрос, на който не е лесно да се отговори. И те като всички свои сънародници живеят в държава, която не е съградила единното си минало, трудно се намества в настоящето, а това прави перспективите за бъдещето недотам оптимистични.”


Правдолюб Иванов. “Инструменти”, 2013. Фотография, вестник, принтирана хартия, триптих 

Протестно изкуство? Може би, но не точно

Има ли българското съвременно изкуство своята вътрешна протестна история? Колко от протестните акции могат да се нарекат изкуство и vice-versa? Правдолюб Иванов, един от съвременните художници с най-устойчиво присъствие в страната и намерил по-широка популярност на протестната вълна от 2013-2014 г. с лозунга „Не съм платен, мразя ви безплатно“, не е сигурен дали може да изградим една местна история на протестното изкуство.

“Дали изобщо съществува такова? Колажите, плакатите, обемните фигури, които протестиращи хора носят - това са по-скоро опити, някои сполучливи, за политическа карикатура и сатира. Неща, които трудно биха съществували извън конкретната ситуация и с липса на достатъчна степен на художествена автономност, за да бъдат наречени изкуство. Нещо, за което те и не претендират”, казва пред "Виж!" художникът, който освен с лозунгите си, улови духа на времето тогава с работата "Инструменти", също от 2013. “Протестът, конкретното противопоставяне може да послужи за създаване на художествено произведение, но то със сигурност не остава заклещено в ежедневието и конкретиката на протеста”.

Един за всички, всички за един

Иванов, който по-рано тази година представи в “Гьоте-институт” видео работата Natural Fear и инсталацията "Свободни знамена" до НДК, прави важно разграничение - някои акции могат да се определят като изкуство (начинът, по който беларуските протестиращи намират начини да се заявят чрез червено-белия флаг на наследения от съветски времена “официален”), но други се създават независимо от събитията на деня. “Акциите на групите “Война” и Pussy Riot са политическо изкуство, което не е част от масови протестни действия”, отбелязва Иванов, който по-рано тази година представи в “Гьоте-институт” видео работата Natural Fear, която ни приканва да гледаме през очите на укриващ се войник. “Ако решим, че протестът е изкуство, тогава органите за борба с безредиците са неговите първи и най-искрени критици.”
Паралелите с други страни, събития и движения не са излишни, те подсказват и нарастващата свързаност, която артистичната ни сцена има със света.


Зоран Георгиев, част от серията Well Known Soundtracks

Например, чрез скорошната си серия рисунки Well Known Soundtracks художникът Зоран Георгиев коментира по минималистичен начин няколко теми едновременно. "Тя се появи като реакция към различни политически събития и възпоменания за военни варварщини по света”, разказва Георгиев, който в работата си често поставя и съчетава символи и мотиви в различен контекст. Той обяснява заглавието така: “Когато нещо е отминало и не искаме да се върне отново, в България казваме, че “песента му е изпята”. По време на преговорите на ЕС за определяне на бюджета за преодоляване на последиците от COVID-19 т. нар. “Пестелива четворка” (Нидерландия, Австрия, Дания и Швеция) се опита да наложи строги ограничения. Това напомня на един сценарий, който много добре помним от Гърция, 2015 г.. Виждаме и как в Хонконг се разиграва една идеологическа борба, присъща за времената преди 1989 г.." С друга рисунка, “Паметник на вечната корупция”, той увековечава безсмъртната практика на купуването на гласове в България.


Зоран Георгиев, "Паметник на вечната корупция"

Тези практики често обединяват идеите през годините. Интересно е, че въпреки че поколенията в българското изкуство са често раздалечени едно от друго, историческите събития отекват, независимо от дистанцията - например, в края на 2019 г. стрийт арт артистът Алекси Иванов интерпретира известната фраза от 1989 г. на външния министър Петър Младенов “Най-добре танковете да дойдат” с поп-ъп изложбата “Станко”.

Широко затворени очи

Слепотата се превърна в един от рефрените на сегашния протест, започнал с еко демонстрации в късната пролет и преминал в цялостен антиправителствен протест срещу третия кабинет на Бойко Борисов. Въпроси като “EU, are you blind?” имат често място в лозунгите, а след повторните случаи на полицейско насилие те станаха част и от стрийт арт акциите на художника Станислав Беловски (повече за работата му на стр. 8).
На 12 август пред Посолството на Германия в София протестиращи застанаха със завързани очи, а отношенията между Борисов и германския канцлер Ангела Меркел бяха иронизирани чрез препратки към филма на Кубрик “Широко затворени очи”.


Протеста пред Посолството на Германия, снимка: Велко Велков

Защо слепотата се превърна в един от символите на настоящата протестна вълна в България? “Самозабравилите се хора във властта, които освен че се правят на глухи, са си затворили очите и не виждат къде отиват”, казва Павел Божилов, кинорежисьор, един от инициаторите на акцията пред Посолството на Германия.

Слепотата означава и постоянно извръщане на поглед от проблемите: “Едни се правят на заспали, други си слагат розови очила, трети говорят като на сън небивалици. Страшно е, като си помисли човек, че тези хора решават какво се случва с държавата. Те не понасят никаква критика, камо ли протест, но ние си ги знаем - те все пак не са дошли от друга планета. Това е нашето общество и те са негов продукт.”

Според Павел промяната ще е мъчна. Има нужда от повече “прогледнали”. “Критичната маса трябва да се изгради върху здрави основи, иначе следва куха промяна. Основно задължение на протестиращите е да помагат на останалите да видят цялата картина, а тя е толкова ясна, че всеки, който веднъж е успял да я види, ще разбере, че е време за оставка и ще отиде на протест. През символични акции със затворени очи и прочее протестът пита всички останали тъкмо това - "Вие слепи ли сте?"


Протеста пред Посолството на Германия, снимка: Светослав Тодоров


Според илюстраторката Андреа Попйорданова, автор на една от запомнящите се протестни рисунки в акцията, символиката може да бъде интерпретирана в две посоки - привличане на внимание към казуса как сегашната управляваща коалиция ще разпредели и усвои спасителните средства от ЕС и защо все още много българи са апатични към събитията на деня.

“Всеки има право на личен избор и разбира се, пандемията е причина много хора да не участват”, казва Попйорданова, част от платформата ТИ-РЕ за независими издания на български артисти. “Но има и такива, които сякаш са слепи, не виждат, не чуват, не четат за случващото се, живеят по течението. Когато по-голямата част от обществото си затваря очите и позволява да ѝ се "хвърля прах", тогава и промяната се случва по-бавно и по-трудно.”


Протеста пред Посолството на Германия, снимка: Светослав Тодоров

Силните владеят хаоса

За Павел не само визията, но и протестният речник заслужава внимание. “Енергията, която хората влагат в това да изразят своята позиция, има творчески заряд и заслужава внимание. На място човек може да усети това изобилие, но в новините после няма и следа от това. Има толкова много препратки сред лозунгите, че човек може някой път и да не ги разбере, ако не следи внимателно глупостите, които говорят управляващите. На този протест преобладава играта с думите, с познатите символи като прасета, тикви и огледала, дори кутии с цигари, също имаше и светлосенки върху сградата на Народното събрание.”

Според него това многообразие легитимира протеста като отличителен и автентичен. “Защото също като спонтанната му организация, така имаше и спонтанен естетически хаос.”


  • Следваща страница:
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н