В тези ръце има история



“Не точно австралиец, не точно българин”, гласи една стара визитна картичка на фотографа и мултимедиен артист Алекс Даби Зеви. Той е роден в семейство с български корени - част от рода му мигрира през 50-те години на ХХ век и намира пристран от комунистическа България в Австралия.

Темите за себевъзприемането, личната и политическата история, животът между различни култури станаха особено актуални за него след първите му посещения в България от ранното му детство насам. Дотолкова, че кадри от паметното участие на българския футболен отбор от Световното първенство от САЩ'94 се превърнаха във видеоарт, а в една от инсталациите му краставиците и солта имаха основно място.

Алекс, който живее и работи в Мелбърн, беше гост на резидентната програма World of Co. през 2018 г. и през същата година представи изложба от лентовата си портретна фотография в Aether. Година по-късно се завърна за един от семинарите на пространството Swimming Pool. Псевдонимът му е изписан на пръстите му и съвсем директно символизира историята на рода му.

Известно е, че децата, които израстват в двуезични семейства имат дълготрайни когнитивни и културни предимства. Представете си как български родители на няколко пъти завеждат родените си в Австралия син и дъщеря на другия край на света, за да посетят своя "друг дом". От манастирите до селата, през дивата природа около реките и планините, помня колко дълбоки спомени оставиха в мен тези пътувания.

Всеки път, когато семейството ми предприемаше този почти свещен поход обратно към България, аз се променях: езикът и жестовете ми ставаха други. Забравях английския, проговарях български уверено. Мисълта ми течеше на английски, но думите, които изричах, бяха на този пъстър източен език, който носи ритъма на река, но може и да звучи силно и грубо като удари от чук.

Майчиният ни език става все по-сложен, когато пораснем. Българският ми се разпадна на парчета. Понякога се описвам като българина, който знае повече австралийски сленг, отколкото езика на родителите си. Няма по-добър пример за неловкото владеене на българския, от това как през 2015-2016 г. реших да си татуирам моминската фамилия на баба ми София върху кокалчетата на пръстите ми, на кирилица, в тъмно черно. Все едно държа историята в ръцете си, както са казвали някои хора, забелязвали татуировката.

Мина цяла година, докато разбера, че съм сбъркал фонетизацията на zh със “з” вместо “ж” - вместо “Дабижев” се оказах с “Дабизев”. Въпреки разликата в звученето, някак си езиците тотално се омесиха в ума ми, когато показвах на татуировчика как трябва да изглеждат кирилските букви. В продължение на известно време се правих, че не съм аз причината за грешката, но напоследък съм в мир с този гаф. Възприемам го като идеалното напомняне, че да живееш между физически и езикови граници е особен дар.

Има и голяма ирония в това, че “Дабижев” идва от “да си жив”.

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н