Санта Мадалена



На около тридесет километра югоизточно от Флоренция, насред геометрично разграфените от лозя и кипариси тоскански хълмове, под светлина сякаш прокапала от четката на флорентински художник (изкуството често предхожда живота), се намира писателската резиденция „Санта Мадалена”. Каменна сигнална кула от тринадесети век служи за дом на гостите, от върха на която се разстила цялата околност, чак до заснежените върхове на Апенините. Розови храсти пъплят по древната мазилка, а горичка от бамбук скрива малък външен басейн, край който са разположени масички за работа. През деня от близката дъбова гора долитат песните на птици, а през нощта се чува шумоленето на прилепи и грухтенето на диви прасета някъде в близката речна долина. Ако има оригинал на клишето за пейзаж, той е точно тук.



Всъщност сетивата са толкова преситени от цветове и звуци, че мислите просто се изгубват в джунглата на удоволствията и става почти невъзможно да се работи. Лично аз предпочитам мазетата на библиотеките, празните стени срещу мен, пуснатите тежки пердета и изкуствените светлини, защото само така има смисъл да използвам въображението си. Красивите гледки ме парализират и дори депресират. Какъв е смисълът да оставям черни думи върху бяла хартия, когато светът около мен е толкова по-съвършен и шарен? Човек понякога трябва да избягва шедьоврите, ако иска да създава изкуство. Известно невежество е задължително във всеки творчески процес. 
Може би затова, признавам си, след шест седмици прекарани в „Санта Мадалена”, не успях да свърша почти никаква работа. „Санта Мадалена” не е толкова писателска резиденция, колкото пасторална идилия, фикция преляла от страниците на книгите в реалния живот. Когато живееш в роман (късен 18-ти век: романтизъм с готически елементи) не ти се занимава с романи. Може би затова като цяло съм на мнение, че писателските резиденции и писателските домове (тези писателски резиденции на соца) не са особено полезни за каузата на изкуството. Луксът (на природата; на цивилизацията) може да бъде пагубен за лесно съблазняващите се. „На нас ни плащаха, за да не пишем”, отбелязва Георги Марков в „Задочни репортажи за България”, спомняйки си привилегиите, които комунистическият режим някога е осигурявал на своите културни дейци. Може би и затова толкова малко стойностни произведения са създадени през този период. Творчеството наистина изисква свободно време и психическа тишина, но от друга страна доза неспокойствие и неудовлетвореност, желание за търсене на невидимото и неуловимото, са не по-малко задължителни елементи. Точният баланс между тревога и покой е онази толкова трудно достижима формула, която все ни се изплъзва. 



Може би не съм прав. В крайна сметка всичко опира до характер и вътрешна нагласа. Някои хора имат нуждата от комфорт, от мек стол и удобна маса, за да намерят вдъхновение. Други се затварят по тоалетните, за да съчиняват стихове. Трети могат да пишат навсякъде, по всяко време. Четвърти (най-многобройната категория, към която най-вероятно спадам и аз) са все недоволни, все нещо не им достига, все се оплакват. Когато е прекалено шумно, искат тишина; когато е прекалено тихо, искат шум; когато са на писателска резиденция, им се връща вкъщи; когато са вкъщи, им се ходи на писателска резиденция. С една дума – обикновени хора, които опитват да намерят оправдание за собствените провали и липса на дисциплина. 
Последният и най-важен въпрос е: как да превърнем провала в триумф?
 

Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н