СФУМАТО ‘89



През ноември "Виж!" се връща с машина на времето през 1989 г. и си представяме как би изглеждал един наш брой, ако трябваше да го издадем преди 30 години. Предизвикателството да пишем сякаш се намираме насред ноември отпреди 30 години, но намирайки се насред октомври 2019 г. бе изпитание за всички автори. Надяваме се, че докато четете, ще си представите, че сте се пренесли там заедно с тях. 
------------------------


Маргарита Младенова и Иван Добчев са връстници, но той влиза година по-късно във ВИТИЗ заради казармата. Младенова преподава в театралната академия до момента, в който решават да правят „Сфумато“ и напуска. След чудовищна администрация, тичане и процедури „Сфумато“ е факт. Те започват с представление на „Чайка“ по Чехов. Но не само за да покажат, че отказват да са част от един стар театър или да кажат какви „нови форми“ търсят. Не, не го мислят така.

Решават да започнат с „Чайка“ като програмно представление. Заради това, че става дума за театър. Това е единствената толкова силна пиеса, в която става дума за това какво е театърът черно на бяло. Какво е театърът всъщност през „Чайка“? Това е началото на „Сфумато“ и това е програмата им: какво и защо е театърът, защо не може без него? Това се питат. Не толкова какви са хората, които го правят. Не толкова какви са театралните хора, защото при Чехов има иронична тенденция спрямо тях, а – какво наистина е театърът. И то най-вече дебатът за театъра на Аркадина и Тригорин и този на Треплев. За „Сфумато“ театърът на Треплев е хоризонт и видение за възможния друг театър в опозиция на целия ентерпреньорски, репертоарен, прогнозируем театър и конвенцията му със зрителя.



Ценно е, че са в голямата зала в малкото НДК. Цялото огромно и почти кръгло пространство им е дадено за работа и там започват. Образът за сценографията, казват те, дойде от мястото, от усещането за място. В началото на представлението, допускайки, че пространството е като езерото, около което се развива действието, те подреждат и зрителите в кръг. Един дълъг ред столове, които двамата с Иван редят преди всяко представление с целия си екип от общо пет-шест души. Така действието и представление става персонално за всеки зрител, а не за публиката като едно цяло. Няма част от обща маса, зад всеки стол е празно. Сам си срещу това, което се състои пред теб в този обширен ринг. Когато са гледали работи на Питър Брук и Младенова е била на репетициите му, откриват сходство между това празно пространство, което за него също е театър и това, което стои пред тях като възможност и действие, което осъществяват. Сценографията е на Иван. Между трето и четвърто действие има антракт, трите действия са в тази среда. Когато, след антракта, публиката влиза, цялото четвърто действие е набутано в един ъгъл на залата, нещо като малка сценичка, а столовете са подредени като в конвенционален театър. Скоро ще напуснат залата. Показано им е къде ще се установят.



Горе, над същата зала, в малка гримьорна с прозорец-табакера, по-малка от фоайето пред нея. Наяве и на живо им се случва сценографията на „Чайка“. Дословен и буквален цитат на набутването в ъгъла. В тази безизходна точка под табакерата, да, ще бъде тежко, няма да има много за ядене, ще пушат цигари с червеи. Ще пушат от сутрин до вечер, ще репетират по дванайсет или четиринайсет часа и горе, в тази душегубка, ще създадат нови безкомпромисни и ценни работи. Горе, споделят те, ще бъдат поставени „Свидетелства за светлината по време на чума“ на Иван и „Играем Петрушевска“ на Маргарита. Отдавна репетират.



Ще дойде време да напуснат и това пространство. Къде ли ще отидат? Те са творческа стратегия, която извлича над-емпириките си от емпириката, а над-емпириката зарежда следващата емпирика. Те вървят след процеса, идеята и импулса. Без да се оглеждат, ослушват или съобразяват на кое сега му е моментът и на кое не му е. Друга им е целесъобразността. Те имат „студийно евангелие“, което пишат сами и има силата на закон. Опитват се да живеят по него, но ще бъде трудно да се спазва правилото „никой, който е в „Сфумато“, не може другаде да върши подобен род работа“. Това ревниво правило може би ще започне да се нарушава. Те се опитват творческите им процеси да са съдбовни, да са се събрали да гледат сериозно на работата. Никой от актьорите, които те уговарят да излязат на свободна практика, не може да издържи на правилото, защото няма статут „свободен артист“ в България. Голяма част от тях ще се завърнат в системите на репертоарните театри и ще влязат в щатовете. Това са хора, които по дух и убеждение са за това актьорите да са на свободна практика. Трудна работа.



Част от театралното производство в момента прилича на бързо сковани бараки. Те не са дом, не се оставя вкусът или възгледите да са водещи. Не е екстериоризиране на лична вътрешност, а е нещо скалъпено набързо, аламинут. И толкова.

Опитват се да правят представленията си както трябва да се строи, с идеята да е завинаги, да стои, да не рухва, да може да се живее в тях и да има светлина и въздух. Да е живот и изкуство едновременно. Това става с план, проучване, чертеж, наливане на основи, работа, опити и отговорност. Никой не работи така, никой го няма като мярка. Цялото нервничене към „Сфумато“ идва от разликата в мерките и какво значи да правиш театър или просто казано – да си вършиш работата.


Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н