НА СЦЕНИЧНАТА ПЛОЩАДКА


фотограф: Мирослав Веселинов

Дете на фамилия, дала на всички ни музиканти, скулптор и един от най-видните поети и преводачи, Борис Далчев е млад художник и сценограф, за когото тепърва ще чуваме все повече. На 24 години вече има зад гърба си номинация за ИКАР за постановката “Ревизорът” на Нина Димитрова, а името му не спира да изниква в афишите на куп впечатляващи и отличаващи се театрални проекти из София, но не само. Когато не сценографства, се опитва да извлече от главата си вихрушката от насъбрани думи, емоции, случки и да ги заключва в рисунки. Казва още, че детето в него се появява на приливи и отливи, седи си или си тръгва, според настроението. Това прескачане между света на малките и на възрастните сякаш се реализира и в театралните му занимания. Най-младата публика може да гледа сценичните му решения в танцовия спектакъл “Светът на Алиса” по Луис Карол в пловдивската опера и “Роня, дъщерята на разбойника” по Астрид Линдгрен в Театър "София", а тепърва предстоят още премиери. Най-скорошна е тази на “Процесът” по Франц Кафка в дипломно представление на студенти от класа на професор Иван Добчев. Есента ще очакваме да видим работата му по програма “Ноев ковчег” в “Сфумато” с автор Йордан Радичков, която включва представленията “Луда трева” с режисьор Маргарита Младенова и “Нова Библия” с режисьор Иван Добчев. Друга премиера в графика му е “Бела фигура” на Ясмина Реза в “Театър българска армия” и премиерата на "Емигрантски рай" от Димитър Динев на 28 ноември в Театър "София". А ние хващаме Борис не само като всичко това, но и като човек между два от основните градове в сърцата ни - неговия роден Бургас и настоящата му София.


“Светът На Алиса”, фотограф: Валентина Биларева
 

Какви са предизвикателствата в създаването на пространства, в които се прави изкуство?

Мога да коментирам от гледна точка на сценографията. Сама по себе си тя също е творчески обект. Трудностите се състоят най-вече в това да намериш подход, да съчетаеш художествен образ, функционалност, устойчиовост и лекота в едно. Освен тези фундаментални елементи има още куп камъчета в ситото, които трябва да изпаднат докато остане същественото.


Колко е важен декорът на сцената? 
Декорът на сцената е толкова важен, доколкото е необходим. Една сценография има смисъл, когато актьорът е там и неговото действие е обвързано с нея. Понякога това може да е празната сцена, но това пак е сценография - въздухът на тази празна сцена е декорът. Той се променя от движенията, жестовете на артиста, които чертае в пространството. Тоест пространство винаги има. Спрямо контекста то може да е толкова имагинерно, че да е изцяло във въображението на зрителя. Извън сцената декорът си е пак декор. Театърът е навсякъде, просто придаваме друг смисъл на нещата и те променят своята стойност. Често това води до голяма заблуда и прави нещата много по-сложни, отколкото са.
 
А как се съхранява въображението?
Въображението е едно от нещата, което ни прави хора. За мен то е като алтернатива на живота, възможност да сменяме ъгъла, от който наблюдаваме, да обръщаме ситуациите. Как се съхранява не знам. Вероятно, като се опитваме да бъдем повече хора, като седим по-близо до изкуството и живеем с него.


 

“Светът На Алиса”, фотограф: Валентина Биларева

Трудно ли се създава пространство, което да впечатлява най-малката публика?
Пространството винаги трудно се създава, независимо каква е аудиторията. И в двата спектакъла за деца, по които работих, се опитах да смеся абстрактни елементи с по-декоративни и изразителни. Впечатленията ми са, че малката публика бързо харесва по-конкретните и изведени форми, но надделява интересът им към абстрактното, което се трансформира по време на действието и сменя смисъла си според ситуацията. В процесите върху Роня и Алиса не съм си слагал филтър, че трябва да са спектакли за деца и съответно всичко да е подчинено на това. Децата са малки хора с големи мисли, откриватели на света. Комплимент е, ако успееш да ги впечатлиш.
 
Когато правиш сценография за детска пиеса, как започва всичко?
Опростявам сценария за себе си максимално. Опитвам се да видя действията и героите в най-чистия им вид. Чета няколко пъти текста и в един момент започват да изплуват в съзнанието ми образи от ежедневието или неща, които са ме впечатлили и ми проговарят, когато имам нужда от тях. Когато правих Роня, в началото ми беше много трудно да намеря езика, стила, който да е разбираем за малката публика. В последствие се отърсих от това ми желание и просто започнах да рисувам по-ясни форми, по-изведени като идея. Режисьорът Катя Петрова намери прекрасен баланс между куклите, създадени от Петя Караджова - колежката, с която си партнирах по визията, сценографията и костюмите. В Алиса това, което ме затрудни, е, че историята е наситена с ярки образи и случки, а ние правихме балет и трябваше всичко да се изрази през движението, музиката и визията - пълна абстракция. Съчетаването между всички тези компоненти според мен е много сложно, но Ани (Анна Пампулова, хореограф и режисьор на спектакъла) успя да извая красиви движения и да проследи цялата история със сюжетните ѝ линии.


 

илюстрация: Борис Далчев

Твоето лично пространство – какво ще открием там? 
Още се строи. Със сигурност там има много море и музика на въздуха.

Мястото, където ти се иска отново да си дете?
Бургас е мястото, което свързвам с моето детство. Като казвам Бургас, имам предвид Бургас и около него - любимия квартал Сарафово, Созопол, Несебър и всичките плажове на юг. Затова, когато се връщам тук, се чувствам много щастлив и по-близо до себе си. Мисля, че винаги ще е така и се надявам така да си остане.
 
В детските си спомени се връщаш най-често към местата, на които.…
Съм правил за себе си открития за света, а още повече, когато те са били споделени с приятели и сме научили нещо ново за предстоящите тепърва часове.
 
Детството завинаги ще си остане...
Лично, много лично чувство, в което времето тече по свойски начин.
 
 
 



Календар

  • П
  • В
  • С
  • Ч
  • П
  • С
  • Н